Глава 4 - Монтана (Вендета #2)


Глава 4

Блек

- Искам да знам къде за последно е засечен телефонът й! – наредих на О‘Браян, докато взимах от пиколото ключовете за колата. – Не ме интересува колко е сложно! Давам ти десет минути! След десет минути искам информация.
Затворих и прибрах телефона в джоба на панталона си. Все още не бях свалил костюма, който бях облякъл специално за тази сутрин. Нямах излишно време за губене. Не бях спал предишната нощ, а алкохолът, който бях изпил по-рано, ме правеше особено изнервен. Не, не бях пиян, но нервите ми бяха изострени и всичко, което ме заобикаляше, ми действаше в пъти по-силно. Единственото, което можеше да ми подейства успокоително сега, беше ревът на двигателя.
Ето защо изфорсирах и излязох на главния път с висока скорост. Имах нужда нещо да укроти адреналина в кръвта ми, защото иначе някой можеше да пострада. Микейла се беше свила на седалката до мен и гледаше уплашено пътя, докато стискаше колана в ръцете си. Сигурно вече съжаляваше, че се качи заедно с мен в колата, но трябваше по-бързо да стигна до единствения човек,  за когото бях сигурен, че може да ми помогне да открия Брияна.
Мамка му! Колко болка беше преживяла само. А аз бях шибан нещастник. Докато тя се беше опитвала да започне на чисто живота си, аз се чудех как да я изчукам.
- Нещастник! – изкрещях и ударих с юмрук волана.
Точно такъв бях. Едно самозабравило се копеле, което винаги е гонело своите интереси. Ами ако не бях тръгнал в онзи ден след Андре? Ако бях  останал с Брияна…? Вместо да я задържа при себе си, да й помогна да преодолее болката си, аз й позволих да си тръгне. Сега тя щеше да е при мен. Щеше да е в безопасност.
Още една смразяваща вълна заля тялото ми при мисълта за онова, което  беше преживяла. За онова, което може би в момента преживяваше. Всеки мускул в тялото ми беше напрегнат. Момичето, което видя в мен това, което другите не виждаха. Момичето, което успя да пробие стоманената ми броня и беше оставило следа в гърдите ми, беше изчезнало. И аз бях виновен за това.
Дишай, повтарях си. Дишай, защото гневът няма да ти помогне, Блек.
- Знаеш ли в кой затвор е лежал? – гласът ми прозвуча рязко. Трябваше да спра на едно кръстовище и да изчакам зелената светлина на светофара.
Усетих погледа на Микейла върху себе си. Сякаш й трябваше малко време, за да осмисли въпроса ми.
- Веднъж Брияна спомена нещо – насочи невиждащ поглед към пътя. Размърда се в седалката си, потърка с пръсти челото си, докато се опитваше да си спомни. – Аделанто. Мисля, че беше казала нещо за Аделанто. Не съм съвсем сигурна, тя не говореше много за Тони след болницата. Знам, че адвокатът й работеше по делото за развод и няколко пъти беше ходила до съда, за да даде показания. Тогава беше споменала нещо за затвор в Аделанто.
Микейла замълча за кратко, след което обърна трескави очи към мен.
- Смяташ ли… дали… Дали ще успеем да я открием? – гласът й беше пропит от страх и болка.
Стиснах здраво волана, когато светофарът ми позволи да продължа и натиснах педала на газта до край. Чу се свистене на гуми, а далеч зад нас оставих гъст облак дим.
- Няма да позволя на някакъв кучи син да отнеме моето момиче.
Кейла ме погледна отново. Да, Брияна Монтана беше моето момиче и нямаше да позволя да ми я отнемат. Дори на законния й съпруг.
Не ми пукаше за него. Не ми пукаше и за шибания документ, с който преди години се беше обвързала с някакъв нещастник. Единственото, за което не спирах да мисля, беше това, през което беше преминала. За болката, която беше преживяла. За отнетата й възможност да стане някога майка.
Бях разбрал как се бяха появили онези белези по съвършената кожа на Брияна - онзи, който не спираше да крие на дясната си китка, и големият белег на корема й. Спомних си какво й бях казал точно за него, след като правихме секс в къщата на майка ми в Маями. За реакцията й, когато казах, че го харесвам и че той я е направил такава, каквато е. Какъв глупак!
Стиснах челюсти и за кратко погледнах към Кроу, за да наблегна на думите си.
- Няма човек,  нито сила, която да ме спре да я открия. Тя отново ще бъде с мен. С нас. И проклет да съм, ако не върна усмивката на лицето й.
Сълзи се стекоха по бузите на Микейла, но тя побърза да ги избърше.
- Блек, той е чудовище. Самото зло. Опита да убие съпругата си от ревност – сякаш се давеше се в собствените си думи. – Отне живота на нероденото си дете и възможността Брияна някога отново да забременее. Беляза я за цял живот.
Паркирах колата, пред сива сграда и се обърнах към Кроу. Думите, излезли от устата ми, оставяха кърваво обещание след себе си.
- Ако смяташ него за зло – кокалчетата на ръцете ми побеляха, заради силата, с която ги свих в юмруци, - значи аз съм Сатаната. Аз съм този, който ще го накара да страда... който ще го накара да се моли. Да иска прошка за всеки удар, за всяка синина и белег по тялото на Брияна. А накрая ще има късмет, ако се удави в собствената си кръв, защото моя Ад не познава прошката.
Преглътнах, докато се опитвах да укротя кръвта, кипяща във вените ми. Отворих вратата на колата и преди да изляза, казах на Микейла:
- Идваш с мен.
Не беше нужно да казвам нищо повече. Кроу ме последва до кабинета на последния етаж. Бях идвал тук и преди. Вече бях искал помощта на жената, с която щях да се срещна, но този път наистина всичко зависеше от нея. От това колко силни са връзките й, за да ми помогне да открия онзи, който със сигурност не искаше да бъде открит.
Дървената врата, на която пишеше Началник криминална полиция, беше отворена, а пред нея стоеше Мишел. Косата й беше прибрана стегнато в кок, черната риза беше прибрана в панталона й, а по лицето й танцуваше чаровна усмивка.
- Самият Бенджамин Блек – тонът й беше топъл и равен.
- Здравей, Мишел. Красива както винаги – взех ръката й в своята и целунах върха на кокалчетата й.
- Този твой чар – поклати глава, а после очите й се спряха зад мен. – И госпожица Кроу е с теб? Здравейте! Радвам се да Ви видя.
- Здравейте! – усмихна се плахо Микейла. – Съжалявам, но аз не Ви познавам.
- Мишел Рот. Стара приятелка на Бен.
- Не чак толкова стара, Рот – докоснах рамото й, а после лицето ми стана сериозно. – Имаш ли малко време за нас?
- Разбира се. Заповядайте в кабинета – преди да влезе след нас, се обърна към секретарката си, която седеше зад бюрото си. – Да не ме безпокоят.
Рот затвори вратата след себе си и се настани в стола зад бюрото си.
- Заповядайте, седнете. Да предложа кафе или нещо друго? – попита ни, докато Микейла сядаше в едно от креслата срещу бюрото.
- Благодаря, но сме дошли по работа. Имам нужда от помощта ти – казах, без да увъртам. Нямах време, нито пък желание за това.
Вместо да седна в другото празно кресло, застанах срещу лàвица, върху която бяха наредени отличия и награди на Мишел. Начинът, по който се бях запознал с нея, не беше причината да продължим да се срещаме до днес. Тя беше близка моя приятелка, на която можех да разчитам винаги. Може би сега и двамата съжалявахме за онази нощ преди години, но тя си беше останала в миналото, като далечен и стар спомен.
- Ще говориш или все още не си сигурен дали ще мога да ти помогна?
- Знам добре на какво си способна – отговорих, без да се обръщам. – Но този път нещата са много по-сложни.
- Смяташ, че при последната ни среща нещата бяха лесни ли?
- Този път търсим някой, който не иска да бъде открит – обърнах се и се облегнах на лàвицата.
Видях как челюстите на Мишел се стягат. Златистите й очи се отместиха от мен и се спряха на Микейла. Погледът й вече беше сериозен, без следа от онази топлота, която излъчваше преди секунди.
- Не се тревожи, тя ми е много близка приятелка. Това, което се случва в тази стая, остава в тази стая.
- Блек, осъзнаваш ли, че мога да изгубя работата си?
- Никога не бих рискувал кариерата ти, за да получа това, което искам.
Погледът на Микейла се местеше между  мен и Мишел, преди да се осмели да проговори:
- Моля Ви! Това наистина е много важно. Кълна се, че никой няма да разбере, че сме били тук. Имаме нужда от помощ.
Мишел облегна гръб в стола си и преплете пръстите на ръцете си. Трябваше й малко време за да помисли. След това чертите на лицето й омекнаха.
- Слушам Ви.
- Търсим един мъж, но имаме само имената и откъслечна информация за него.
- Трябва ли да знам защо?
Тялото ми се напрегна. Отместих поглед към прозореца срещу мен.
- Защото взе нещо мое и си го искам обратно – почти изръмжах.
Погледнах към Микейла, за да я подканя да говори. Тя обърна изплашените си очи към Мишел и след кратък миг на колебание й разказа всичко, което знаеше за Антъни Вероне.
Мишел записа всичко, което чу, на малко листче, прегъна го на две и го сложи в задния си джоб. Помоли ни да я изчакаме, докато се върне обратно с някаква информация. Не можех да стоя на едно място, а Кроу не помръдваше в своето креслото.
Двамата не си казахме нито дума през цялото време. Кабинетът беше започнал да ме задушава, затова бях свалил вратовръзката си напълно и разкопчах няколко копчета около врата си. Хвърлих сакото си върху облегалката на едно от креслата и навих ръкавите на ризата си до лактите. Все още не получавах глътката въздух, от която имах нужда.
Двадесет минути по-късно Мишел се върна обратно в кабинета, а в ръцете си държеше черна папка. Същата, като онази, която бях получил с информацията за Андре. Дали всичко това беше правилно, дали нямаше да направя отново грешка, подтикнат от егоизма си.
Разбира се, че постъпвах правилно. Трябваше да открия Брияна и бях готов да платя за това, каквото и да ми струваше.
Рот седна в стола зад бюрото си и сложи длани върху затворената папка. Лицето й изглеждаше озадачено и това ме напрегна още повече.
- Антъни Вероне. Оказа се интересен случай – отвори папката и плъзна поглед по листовете в нея. – Чисто минало, изряден студент и полицай в Лос Анджелис. Преди няколко години е повишен  в началник в ЛАПД[1] и всичко приключва дотук. Никакви криминални прояви, никакви нарушения, няма дори фиш за неправилно паркиране.
- Как е възможно? – скочи от стола си Кейла.  – До скоро беше в затвора! Дори още трябва да е там и да излежава присъда за изнасилване, побой и опит за убийство. Не е възможно!
Кроу беше истински шокирана, цялата трепереше. Мишел вдигна златистите си очи към нас. Първо ги насочи към Микейла, а после ги спря на мен.
- Не това е най-странното. Говори ли ви нещо датата 16.06.2015 година?
- Т-това е денят – Микейла се обърна към мен и се свлече отново в стола си, - в който се случи онзи инцидент…
Хванах ръката й и я стиснах леко, за да й дам сили да довършим срещата.
- След 16.06.2015 година – продължи Мишел - всичко по досието на този мъж по някаква причина изчезва. Кредитни карти, имущество, колата му. Дори съпругата му Брияна Вероне вече е неомъжена – изпънах гръб, щом чух името на Брияна. – Не знам как е възможно всичко това. Всичко изчезва. Сякаш изведнъж е спрял да съществува.
- Това е някаква шега – казах. – Човек не изчезва просто така. Трябва да има нещо. Все нещо, с което да открием следите му.
- Проверих всички затвори в околността на Аделатно. Един от тях е щатски затвор за държавни служители, нарушили закона. Единственият затвор, в който според мен е могъл да бъде този човек. Но този затвор е с твърде висока степен на сигурност. Няма как да се измъкне оттам. А и името му не фигурира в списъка със затворници.
- Какво искаш да ми кажеш, Мишел? – стиснах подлакътниците на креслото толкова силно, че изскърцаха. - Че някакъв нещастник се е превърнал в призрак? И няма начин да бъде открит?
Нервите ми бяха опънати до крайност. Брияна Монтана беше изчезнала и нямаше следа от нея. Приятелката ми не можеше да ми помогне с нищо, за да открия мъжа, който вероятно беше отговорен за нейното изчезване. И О‘Браян все още не ми беше звъннал, за да ми каже къде е бил засечен за последно телефонът й.
Облегнах лакти на коленете си и притиснах слепоочията си с пръсти. Цялата тази неизвестност започваше да ме изкарва от контрол. Не можех, не можех да загубя още един скъп за мен човек. Нямаше да го понеса.
- Спокойно, Бенджамин – кротко пророни Мишел. – Ще направя всичко възможно, обещавам.
Изправих се рязко и сложих ръце на бюрото пред мен.
- Този мъж е отвлякъл моето момиче, Рот. И само Бог знае какво ще й причини - в очите ми танцуваха такива дяволи, че дори началникът на отдел криминална полиция се сви под погледа ми. - А ти стоиш тук и ми казваш, че такъв човек не съществува – ударих с юмрук по бюрото, а двете жени в стаята подскочиха. – Всичко възможно не ми е достатъчно. Докато Бриана не бъде отново в ръцете ми, няма да бъда спокоен. Трябва да направиш нещо! Обяви го за издирване, изпрати хората си по петите му, защото ако аз първи се докопам до него – наведох се напред и изръмжах, – наистина ще се превърне в призрак.
Отблъснах се от бюрото, взех сакото си и тръгнах към вратата. Не можех да стоя повече тук. Нямаше да намеря нищо, което да ми помогне, а чувствах, че всяка секунда е важна. Трябваше да открия Брияна, преди да й се случи нещо лошо.
Обърнах се, преди да изляза.
- Трябва да има начин, Рот. Намери го! Умолявам те.
Вече бях в моя клуб. Рядко идвах тук, но сега имах нужда остана сам и да изпия нещо силно. Преди да дойда тук, се прибрах до хотела, оставих Микейла и смених дрехите си. Трябваше ми нещо по-удобно. Спортният панталон и черната тениска вършиха страхотна работа.
Едва минаваше девет вечерта, а клубът вече беше пълен. Седях в моето сепаре. В същото, в което за последен път бях с Брияна. Тук за пръв път ми беше признала, че ме желае. За пръв път беше признала пред себе си, защото аз го знаех от мига, в който срещнах очите й в онзи асансьор. От начина, по който ме гледаше, по който тялото й реагираше, когато ме видеше.
Напълних за пореден път чашата си с уиски. Мислите ми прелитаха през спомените, свързани с Брияна. Някакво чудовище вътре в мен беше започнало да се пробужда. Гняв дращеше гърдите ми и главата ми пулсираше. Жаждата ми към Брияна, премесена с усещането за липсата й, ми действаше като огнен коктейл, заменящ собствената ми кръв с взривоопасна лава. Аз самият можех да избухна във всеки един миг.
Нещо встрани от мен, близо до бара, привлече вниманието ми. Момиче, което беше дошло тук заедно с приятелката си, за да се забавляват, беше притиснато от някакъв мъж. Висок, мазен, с късо подстригана кестенява коса. Тя се опитваше да го отблъсне, докато мръсните му устни докосваха страните й, устата й. Ръцете му се бяха спуснали по гърдите й и я докосваха нагло.
Не ми трябваше да мисля дълго, за да се озова с ръка на рамото му и юмрук в лицето му. Мъжът се свлече на земята още при първия удар, притискайки кървящия си нос. Но това не ми беше достатъчно. Прекалено дълго бях държал вързан вътре в себе си звяр, който сега беше разкъсал всички вериги.
Удар след удар се сипеха по главата на гнусния кучи син. Ръцете ми се бяха превърнали в оръжия, които бяха способни да убият всеки, изпречил се насреща им. Кръвта, бликаща от тялото и лицето му, същата, която цапаше ръцете и обувките ми, не ми попречи, не ме накара да спра, а ме предизвикваше все повече.
Чувах далечни писъци, но не им обръщах внимание, защото чудовището в мен, което хранех с болката на това нищожество, сега виеше от удоволствие. Усетих нечии здрави ръце да ме хващат през кръста и да се опитват да ме издърпат от мъжа, в опит да го спасят от гнева ми. Само че който и да беше смелчагата, дръзнал да ме прекъсне, не успя да ме отмести и милиметър. Усетих още няколко ръце по себе си, преди да изтръгнат жалката отрепка от ударите ми.
Дишах тежко, задъхано. Сърцето в гърдите ми препускаше лудо. Бавно осъзнавах какво бях сторил. Виждах последствията от това, че за кратко си бях позволил да бъда себе си.
Какво направих? Мъжът на земята не помръдваше. Виждах как гърдите му се повдигат бавно, докато лежеше на земята, но не помръдваше.
- Бързо, закарайте го в офиса ми – чух женски глас.
След това се озовах в тъмния офис на Алексис.


[1] ЛАПД – Лосанджелиската полиция

Светла Бахчеванова

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

12 коментара:

  1. Направо нямам търпение за следващата глава! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря, чакам с нетърпение следващата глава.

    ОтговорИзтриване
  3. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  4. Това се казва мъж готов на всичко за да си върне момичето 😍но дали Бриана няма да го обвинява за смъртта на нейния Чико и да ги изправи един срещу друг 😞Благодаря ти Светле , чакам с нетърпение следващата глава другата събота .

    ОтговорИзтриване
  5. Благодаря ти за поредната страхотна глава!
    Продължавай в същия дух, таланта ти е
    неоспорим! ;)

    ОтговорИзтриване
  6. Интересно развитие на събитията,но дали наистина Блек е убил Андре? Дали Брияна ще му повярва и пак ще се върне при него? Нямам търпение за следващата глава.

    ОтговорИзтриване
  7. Бях решила да изчакам да излезе цялата книга, да си я поръчам и да я прочета наведнъж, но не се удържах. Благодаря!!!

    ОтговорИзтриване
  8. И аз бях решила да изчакам, но любопитството ме гложди отвътре и веднага преминах на втора част. Това е може би най-добрата книга тук и наистина не знаев какво ще се случи.
    Аз мисля, че Блек не може да е убил найдобрият приятел на жената, която обича. Вероятно ще е мъжът й или някой друг...знам ли.
    А искрено се надявам тя да може да има деца и заедно с Блек да са щастливи със собствено семейство. Така и не разбрахме какво имаше предвид Андре като каза, че катастрофата не е това, което изглежда.
    Явно много филми съм гледала, но мисля и за вариант Андре всъщност да е жив.....леле каква книга!
    Благодаря много!
    Аз чета електронни книги, но тези двете определено ще ги купя!

    ОтговорИзтриване
  9. След като вече прочетох всичко възможно в сайта установих,че не съм чела само вашата книга.Снощи започнах 1-вата книга от поредицата и само след няколко часа я свърших.Останах страшно запленена от историята!Много ми харесва и по нищо не отстъпвате на американските авторки на романтични романи.Днес прочетох и 4-те глави от 2-та книга и нямам търпение за още и още...Страхотна история,страхотни герои и страхотна авторка :) Благодаря ви!
    П.С.Колко книги смятате да напише за историята на Монтана и Блек?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря за милите думи! Тази, втората книга е последна.

      Изтриване