Глава 6 - Монтана (Вендета #2)



Глава 6

Блек

Притисках главата си с две ръце, но пулсиращата болка не отшумяваше, а сякаш се засилваше повече. Бях успял да овладея гнева си, а и Алексис ме беше оставила най-накрая на мира. След солидното конско, което ми изнесе, излезе от офиса и отиде да оправя кашата, която бях забъркал навън. Беше я грижа за репутацията на клуба. А и за моята лична. Въпреки че се съмнявах, че някой беше разбрал кой всъщност съм аз.
Точно бях потънал в заобикалящата ме тишина, когато вратата на офиса се отвори. Ако трябваше да слушам още от Алексис, щях собственоръчно да я удуша. И не ме интересуваше, че правеше всичко това за мое добро.
Вдигнах глава, за да я пратя по дяволите, но срещнах други гневни очи – тези на Микейла. Страхотно! Още конско! Започвах да се чувствам като някакъв хлапак, хванат в издънка.
Беше нацупила устни, а ръцете си беше сложила на кръста. Сигурно едва се сдържаше да не тропне с крак. Завъртя очи и тръгна към мен.
- Оставих те за по-малко от час – каза и взе ръцете ми в своите, за да ги огледа добре.
- Не съм направил нищо – опитах се да се оправдая, но червените петна по дрехите ми издаваха друго.
- Да не би мъжът, чийто мозък видях размазан на земята, да е паднал сам? Няколко пъти? – натисна натъртено място по върха кокалчетата ми, за което дори не знаех.
- Опипваше едно момиче на бара.
- Затова реши да размажеш лицето му? – вдигна едната си тънка вежда.
- Стори ми се добра причина.
- Блек, така няма да решиш проблема ни. По-вероятно е да си навлечеш неприятности, които да ни попречат да стигнем до Брияна. А ако този мъж подаде оплакване в полицията? Сама ли ще ме оставиш да се оправям?
- Няма.
- Няма какво?
- Няма да подаде оплакване. Алексис вече се е погрижила за това. Ще му платя някаква сума и ще си мълчи.
Микейла се изправи и зацъка с език. Беше скръстила ръце пред себе си и вече наистина тропаше с крак.
- Така ли решаваш винаги проблемите си?
- Почти винаги.
Без да се замисли, стисна ръка в юмрук и ме удари по рамото. Скрих усмивката си, когато вдигнах очи и видях колко гневно ме гледа.
- Не е смешно! Трябва да я открием, разбираш ли? Не прави повече глупости, умолявам те. Не искам да рискуваме – замълча и прехапа вътрешната страна на бузата си. – Вече съм напълно сигурна, че Тони е замесен.
Издърпа един стол до мен и се свлече на него. Изглеждаше така, сякаш знаеше нещо, което я изнервяше.
- Не разбрахме кой беше отговорен за инцидента, в който някой се беше опитал да блъсне Брияна на входа при склада на клуба. Тогава тя помоли да не задълбаваме. Сега се чудя дали не е било, защото е разбрала кой се беше опитал да я убие – замълча за кратко. Отвори чантата си и започна да рови в нея. – Не знам защо, но реших да прегледам още веднъж онези записи и виж какво открих – извади някаква снимка и ми я подаде . – Мъжът в колата е маскиран. Не се вижда лицето му, но помолих Боб от апаратната да увеличи един от кадрите. Виж – посочи към китката на мъжа, където имаше часовник. – Това е Луис Моне Метеорис. Не зная как не го бях забелязала досега. Пълна глупачка съм!
- Какво значи това? Какъв е този часовник и защо той трябва да ни говори нещо?
- Защото точно този часовник стоеше цяла седмица в квартирата ми, преди да отиде на ръката на Тони. Брияна му го купи. Не знам откъде и как, но никога няма да сбъркам този часовник. Едва ли някакъв си пияница, какъвто си бяхме помислили, че беше онзи в колата, ще носи толкова скъп часовник.
Взех снимката и се вгледах по-внимателно. Наистина личеше, че часовникът е скъп. Това можеше да се окаже следа, но засега не ни водеше наникъде.
Телефонът ми започна да вибрира в джоба ми.
- Най-накрая се обади, О‘Браян!
- Съжалявам. Трябваше ми време. Телефонният номер, който ми даде, е бил изключен на летището във Вегас, но се опитах да го проследя къде е в момента.
- И?
- Последно, преди да изчезне сигналът му напълно, е засечен късно снощи на частно летище в Лос Анджелис. Вероятно самият апарат е бил унищожен, затова следите на СИМ картата се губят.
- Кое е летището? – попитах, издърпах един химикал заедно с тефтер от бюрото на Алексис и записах името, което О‘Браян ми даде.
- Проверих кой има достъп до него, но списъкът с имена и фирми е дълъг. Успях обаче да вляза в системата на летището и да проверя какви полети е имало в периода преди и след сигнала.
- Говори, О‘Браян – не издържах и изкрещях.
- Имало е един-единствен полет. И курсът му е бил до Италия, Сиракуза.
Италия?
- Благодаря ти, О‘Браян. Не знаеш колко ми помогна.
- За нищо, господин Блек. Лека вечер.
Затворих телефона и вдигнах поглед към Микейла.
- Брияна е в Сиракуза.
- Италия? – събра вежди.
- И аз това се чудя. Какъв дявол търси там?
Може би думите ми не бяха най-точните, но сякаш част от притесненията ми отпаднаха. Беше в Италия. В родния си град. На място, където имах повече влияние, отколкото някой можеше да подозира.
Телефонът ми звънна отново. Предположих, че пак беше О‘Браян, затова вдигнах, без да поглеждам.
- Забрави ли нещо?
- Гледаш ли телевизия? – беше Мишел и гласът й беше писклив.
- Не, трябва ли?
- Намери веднага телевизор и включи проклетите новините!
Без да задавам повече въпроси, взех дистанционното от бюрото пред мен и включих телевизора отсреща. Даваха извънредни новини.
- Трупът, открит в изоставения склад, е на млад адвокат – говореше някаква журналистка на живо от мястото. Мястото, където бях по-рано заедно с Андре. Изправих се, заобиколих бюрото и застанах пред телевизора, без да свалям слушалката от ухото си. – От разследващите тук разбрахме, че името му е Андре Борело, на двадесет и седем години, дошъл съвсем скоро в щата Калифорния. Все още се води разследване кой е извършителят на убийството и какви са били мотивите му, но от сигурни източници разбрахме, че е мъжът е бил жестоко бит и измъчван, преди да бъде застрелян в гърдите.
- Кажи ми, че не си го направил ти! – Мишел проговори в ухото ми. – Умолявам те, кажи ми, че не си ме превърнал в съучастник на убийството на това момче!
- Не съм го направил, Рот! Оставих го жив! – отговорих и точно след миг си спомних за Микейла.
Обърнах се рязко към нея, а тя се беше изправила до бюрото и гледаше ужасена екрана, притиснала с ръка устата си. Плавно свали поглед към мен и ръката й падна до тялото й. Поклати глава, устните й трепереха.
- Какво...? Той…? Ти…?
- Къде си? – изпищя в ухото ми Мишел.
- В моя клуб – казах и затворих телефона. – Микейла, не е това, което си мислиш.
Направих крачка към нея, а тя вдигна ръце пред себе си, за да ме спре да се приближа до нея.
- Обясни ми – положи усилия, за да го каже.
- Признавам, че бях там с него. Но не съм му причинил това. Кълна се. Беше жив, когато си тръгнах.
- Само че е… мъртъв. Обясни ми! – изкрещя и се подпря на бюрото зад себе си, за да запази равновесие.
- Добре. Но искам да се успокоиш. И да ме изслушаш – гледах към нея, но Микейла беше истински уплашена. Сякаш се страхуваше от мен. – Ще седнеш ли?
- Мисля, че ми се гади – притисна уста с опакото на ръката си.
Отидох до малкото барче под телевизора и извадих бутилка уиски и една чаша. Напълних чашата до горе и я сложих пред Микейла. Тя седна и изпи почти всичко на един дъх.
- Обясни ми! – повтори, без да вдига поглед към мен.
- Бенджамин! – изкрещя Мишел, която тъкмо влизаше през вратата на офиса. – Дължиш ми обяснение! Веднага!
- Ще ви обясня и на двете. Дължа ви го, но, дявол да го вземе, първо спрете да крещите! Аз съм не по-малко шокиран от вас.
Мишел послушно седна на стола до Микейла. Двете бяха вперили поглед в мен в очакване, докато аз изваждах друга чаша и сипах уиски и за себе си.
Отпих малка глътка и се облегнах на барчето.
- Знаете за смъртта на съпругата ми, никога не съм го криел – започнах, а гласът ми беше нисък и дрезгав. – Толкова години издирвах пияния шофьор, който ми я отне, исках да си плати. Толкова млада – затворих очи за миг, преди да продължа:  – Братовчед ми Нелсън беше с нея в колата. Всичко, което знаех за онази катастрофа, беше от неговите спомени и докладите на полицаите.
Мишел и Микейла стояха мълчаливо втренчени в мен. И двете бяха объркани и искаха истината. А аз наистина им я дължах.
- Години наред го издирвах по един или друг начин, но копелето се беше покрило. Бях сигурен, че е под чадъра на някого. Шибано страхливо копеле. Нямаше смелостта да се изправи пред мен. Най-накрая стигнах до едно име – свих колене и седнах на пода. – Десет шибани години ми бяха нужни, за да стигна до проклетото име. Десет години, в които измислях различни варианти на убийството му. Бавно и мъчително. Както той беше убил Анабел. Когато обаче мой човек ми даде името, се оказа, че не бях подготвен за него. Вече бях срещнал Брияна и мислите ми по това време бяха изпълнени само от сладкия й аромат. За първи път от толкова години бях решен да допусна друга жена в живота си.
Преглътнах, за да се отърся от задушаващата болка, стиснала гърлото ми. Сега си давах сметка какво бях рискувал, за да отмъстя. И точно сега истински се изплаших дали вече не го бях загубил завинаги.
- Когато моят човек ми потвърди – погледнах към Мишел, – че Андре Борело е бил пияният шофьор, блъснал колата на Анабел, обезумях. Най-близкият приятел на Брияна беше убил моята Анабел – отместих очи към Микейла, преди да погледна с празен поглед към стената отсреща. – Жената, която бях целувал, която бях докосвал, в която се влюбих – тази жена беше от семейството, прикривало следите на Андре толкова години. Почувствах се предаден.
Свалих очи към пода, а загубата на Анабел отново ми причиняваше онази жестока болка, с която бях живял години наред. Спомени заваляха като порой през съзнанието ми.
- Открих Андре на летището точно когато се готвеше да замине за Италия. Момчетата ми го качиха в колата и го откараха в онзи хамбар, а аз го получих на тепсия. Сбихме се. По-скоро се опитах да го разгневя, да го извадя от кожата му, за да го накарам да се бори за живота си, но той твърдо отказваше. Предпочиташе да умре пред това да се изправи срещу мен. Уверяваше ме, че греша, че съм бил излъган за онази нощ, но аз не исках да го слушам. Всичко, което исках, беше да пролея кръвта му. Неговата и тази на Монтана. В онзи момент я мразех толкова силно, колкото мразя себе си сега. Когато му казах, че тя ще бъде следващата, чиято кръв ще изцапа ръцете ми, всичко се промени.
Микейла се сви на мястото си, но не ме прекъсна.
- Вече бяхме сами в хамбара. Всички си бяха тръгнали отдавна. Тогава Андре започна да ме умолява. Онзи силен човек, който миг преди това беше готов да умре с достойнство, сега, паднал в краката ми, ме умоляваше да го изслушам. Да му дам възможност да ми каже цялата истина. Знаеше, че това е единственият му шанс да спаси момичето, с което беше отраснал.
- И? Какво се случи тогава? – болката заглушаваше гласа на Микейла.
-Тогава Андре каза нещо, което преобърна живота ми напълно!

Андре

- Онази нощ беше годишнината от смъртта на родителите ми. Тъгувах много, бях гневен тийнейджър, който тъкмо беше взел книжка. Леля ми я нямаше, мисля че беше на работа все още, когато се върнах от училище. Бяха ме задържали при директора заради сбиване и ме заплашиха, че ще ме изключат от училище. Не стигаше, че родителите ми бяха мъртви, леля ми се грижеше за мен и двете си деца напълно сама, а сега и това. Чувствах се ужасно. Намерих бутилка с алкохол и я изпих. Но не ми се стоеше в къщи. Не знаех как да кажа на леля си, че ще ме изключат от поредното училище. Видях колата отпред в двора. Знаех къде леля държеше ключовете и ги взех. Качих се на колата, макар че наистина бях много пиян. Не виждах ясно, а и навън вече се смрачаваше. Почти бях излязъл от града, когато реших да отбия встрани от пътя. Притесних се, че може полицията да ме хване да шофирам в нетрезво състояние и да ме прибере. Реших, че леля ми е страдала достатъчно, за да й причинявам още главоболия.
Но тогава споменът за мама и татко… Празнотата, с която живеех след тяхната загуба. Стовариха се отгоре ми с такава сила, че се разплаках. Плаках, както никога дотогава. Забих глава във волана и не спирах да крещя от безсилие. Раната в гърдите ме разкъсваше. Чувствах се самотен и изоставен.  Мразех живота си, мразех всичко.
И тогава се случи нещо. Чух силен шум, последван от трясък, и докато осъзнавах какво се случваше, ужасна болка сряза главата ми. Нещо мокреше устните ми и се уплаших, като докоснах лицето си и видях по пръстите си собствената си кръв. Вдигнах очи и видях колата, която се беше забила челно в предната дясна част на моята кола. Не разбирах как се беше случило това, но се уплаших за хората, които бяха вътре, затова излязох, за да проверя как са.
Вдигаше се пушек изпод капака на колата ми. Предното стъкло на другата кола беше строшено на хиляди парчета. Тогава от шофьорското място излезе мъж. Целият трепереше, а лицето му беше пребледняло. Гледаше нещо зад мен, сякаш виждаше призрак. „Добре ли сте?“ попитах го, но той не ми отговори. Продължаваше да гледа зад мен. Обърнах очи, проследявайки погледа му, и тогава видях русата жена, която лежеше неподвижно на земята. Втурнах се веднага към нея, за да й окажа първа помощ. Чуваше се как диша едва доловимо. „Обадете се на бърза помощ“ извиках на мъжа, но той сякаш не ме чуваше. „Обадете се веднага, защото иначе ще умре!“ му изкрещях, за да се съвземе.
Извади телефона си и набра някакъв номер. След като съобщи местоположението ни, се доближи до мен и сложи ръка на рамото ми. Може би тогава усети колко силно мириша на алкохол. Премига няколко пъти и ми каза: „Тръгвай! Когато полицаите дойдат и разберат, че си пил, ще те хвърлят зад решетките!“. Гледах го неразбиращо. Та аз не бях направил нищо. Бях отбил далеч от шосето. „Нямам вина за случилото се“ казах му, но той повтори: „Нали не искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора? Бягай! Тръгвай веднага! Ще те обвинят за смъртта й! Аз ще те прикрия, обещавам.“
Бях твърде млад и наивен, за да разбера. И избягах. Отидох при леля си, а тя ме изпрати при единствения човек, който можеше да ми помогне. Безкрайно много съжалявам за това, което направих тогава. Съжалявам, че изоставих една невинна жена, преди да се уверя, че ще оживее. Съжалявам, че се доверих на онзи мъж. Мразя се за всичко, което сторих.

- След това признание… бях настръхнал от гняв. Бях съсипан. Собствената ми кръв… Не можех да повярвам, че собственият ми братовчед, човекът, с когото живях толкова години под един покрив, ме беше излъгал за катастрофата, за всичко… - замълчах за кратко и поклатих невярващо глава. – Бяхме израснали тримата с Анабел. А той… той беше убил моето момиче… Беше прикрил следите си като страхливец и беше обвинил невинно момче.
Изпих останалото в чашата ми уиски. Вдигнах поглед към Мишел и Микейла. И двете гледаха към мен объркани, както се бях чувствал и аз самият след признанието на Андре.
- Ето защо нямах причина да убия Андре. Когато ми разказа всичко това, повярвах на всяка негова дума. След онази нощ преди десет години Частър се държеше странно. Познавах го достатъчно добре, за да усетя промяната в поведението му, но загубата на съпругата ми беше притъпила инстинктите ми.
- Блек… - гласът на Кроу сякаш беше изчезнал. Тя се изправи и седна до мен. – Блек, съжалявам. Това е…
- Аз съжалявам, Кейла. Истината е, че когато си тръгнах от онзи хамбар, Андре беше жив. Имаше няколко синини, но не и куршум в гърдите.
- Какво се случи, след като си тръгна оттам? – попита Мишел, без да помръдне от мястото си.
- Качих се в колата си и тръгнах. Не бях на себе си. Просто исках да открия Частър.
- Имаше ли някой друг в този момент в хамбара, освен теб и Андре?
- Не. Всички си бяха тръгнали.
- Сигурен ли си? - задаваше въпросите си така, сякаш провеждаше разследване.
- Да, напълно!
Безмълвната престрелка на погледите ни беше част от работата на Мишел. Сигурно това беше начинът, по който се опитваше да пречупи обвиняемите при разпит, но с мен не се получи. Нямаше защо да се огъвам. Не бях виновен за нищо.
След кратко мълчание Микейла прошепна тихо към мен:
- Мислиш ли, че Тони има пръст в това?
- Не искам да прибързвам със заключения.
- Сигурна съм, че е има – каза още по-тихо Микейла. - Толкова много неизвестни покрай него. И това, че точно сега Брияна изчезна. Не смятате ли, че е странно всичко, което се случва? Поредица от злополуки… И всички те свързани с живота на Брияна.
- Ако той има нещо общо с това – целунах я по челото, - ще си плати.
Микейла въздъхна, сякаш се опитваше да се стегне, но вместо това очите й продължаваха да се пълнят със сълзи.
- Как ще я открием, Блек? Как?! – изстена и притисна с ръка врата си.
- Ще се справим с това. Ще измисля начин.
Кроу поклати глава, а после вдигна поглед отново към телевизора, на който продължаваше да се излъчва новината за убийството на Андре. Прибра ръце в скута си и стисна устни.
- Къде ще е… къде ще е погребението на Андре?
- Близките му са пожелали да погребат тялото му в родния му град – обади се Мишел.
- Блек - очите на Микейла се разшириха, - ето защо е заминала за Сиракуза! Ще бъде на погребението на брат си! Сигурна съм, ще бъде там!
- Ще ви помогна – двамата с Кейла обърнахме поглед към Мишел. – Докато сте в Италия и търсите Брияна, аз ще се разровя за този Антъни. На мен също ми се струва странно всичко това. Ще ви помогна с каквото мога и ако се окаже, че Антъни наистина е виновен за всичко, ще си получи заслуженото.
- Нека те откарам вкъщи – изправих се и подадох ръка на Микейла. – Вече е късно.
Тръгнахме към изхода на офиса, когато Кроу се обърна назад и срещна очите на Мишел:

- Благодаря ти! Благодаря много. Не знаеш колко е важно за мен това, което правиш.

Светла Бахчеванова

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

5 коментара:

  1. Прекрасна както винаги! Весели празници момичета :* :* :*

    ОтговорИзтриване
  2. Знаех си че той не е виновен за смърта му

    ОтговорИзтриване
  3. Страхотна Бaхчеванова, страхотни момичета! Колко съм щастлива, че Ви открих! Весели празници!

    ОтговорИзтриване
  4. Страхотно, честно казано за момент си помислих че го е направил и бях доста озадачена, но се радвам че Блек е невинен и съм по -любопитна от всякога как ще се развият нещата от тук нататък. Страхотна история. Весели празници

    ОтговорИзтриване
  5. Нещата доста се заплитат... Явно Антъни ще се окаже
    по-голям психопат, отколкото очаквах, ако наистина
    той стои зад всички откачени ситуации, само за да
    накара Брияна да намрази Блек.
    Страхотна си! Благодаря ти за прекрасната книга,
    която споделяш с нас! Радвам се, че ви намерих! :)

    ОтговорИзтриване