Глава 12 - Вярност - (Изневяра #5)

Превод - Nadia

Глава 12

Чарли

Примигвах с очи, но те оставаха затворени все по-дълго с всеки изминал момент. Чашата с топъл чай се клатеше несигурно в ръката ми, докато се борех с надвисналия сън. Дори постоянните сигнали, които издаваха мониторите на мама беше станало приспивно, ритъмът ме водеше към страната на сънищата.
Умът ми беше твърде пълен, за да заспя и твърде тревожен, за да исках да съм будна. Не можех да спра да мисля за Мелиса Самърс и Челси, и дори за себе си. Колко близо бяхме с Челси да станем жертви на Брайс? Кога беше умряла Мелиса? Беше ли тялото й в Кармайкъл Хол, докато Челси е била там? Ако бях отишла там в събота сутринта, щеше ли да ми я покаже? Щеше ли това да бъде друг пример за неговата сила, както беше удрянето на Челси?
Кожата ми настръхна и стомахът ми се сви от възможните сценарии.
Мислех и за Нокс. Исках да се върне обратно при мен. Имах нужда от него. Имах нужда да разчитам на някой освен на себе си.
И последно, мислех и за майка ми.
Стаята, в която бяхме, имаше всичко от първа необходимост за една болница, но обвито в лукс. Преди никога не бях влизала в главната спалня на тази къща. Щом осъзнах в коя стая сме, дадох най-доброто от себе си да потисна картините, които Нокс беше описал при намирането на Джоселин. Това беше стаята, където тя беше умряла, където той я беше открил и, все пак, това беше стаята, в която спеше майка ми.
Избрах да използвам думата спеше, като правех както Орен беше казал и се концентрирах върху положителното.
Това също беше стаята, където оставаше Орен, когато беше тук. Леглото му все още беше тук. Намирах го за малко повече от странно, че беше избрал да я преобрази в болнична стая, но след това, което ми беше казал за полета, да я преместех в друга стая не ми изглеждаше подходящо.
След историята му, не бях сигурна какво щях да открия, когато отворя вратата. Реалността беше по-добра от това, което беше във въображението ми. Майка ми изглеждаше спокойна, косата й беше сресана, а нощницата чиста. Кожата й имаше намек за порозовяване и китките й не бяха завързани. Постоянното сигнализиране създаваше комфорт, тъй като мониторите потвърждаваха, че сърцето й бие. Малка тръба доставяше кислород през носа й.
На лъскав сребърен прът висеше торбичка с нещо, което научих, че беше просто солен разтвор. Тънка тръбичка доставяше течността до ръката й. От леглото висеше чиста торбичка, за следене на изходната течност.
Сестрата обясни, че те ще трябва да възстановят интравенозното хранене, ако не се събудеше скоро. Междувременно, се трудеха да я държат хидратирана. Бях щастлива да чуя, че доктора вярва, че повечето опиати и алкохол трябва досега да са се изчистили от организма й, като са намалили вероятността за бъдеща треска.
Лиз, сестрата, потвърди, че майка ми имаше три счупени ребра. Очевидно бяха успели да видят това с някакъв вид преносима рентгенова машина. Пътят, който беше изминало семейството на Нокс, за да помогне на майка ми крайно ме изумяваше. Докторът или сестрата бяха пристегнали страните на майка ми, за да намалят болката. Обясни също, че не можеше да се направи много за счупените ребра. Само време можеше да помогне. Може би чаках доктора или може би Нокс. Той трябваше да кацне скоро. Поради каквато и да било причина, ми беше трудно да напусна стаята на майка ми, независимо от факта, че слънцето скоро щеше да изгрее. По време на моето проучване бях открила, че също като стаята, която споделях с Нокс и тази имаше тераса, която гледаше към залива.
- Госпожице Колинс, имате ли нещо против да отида до кухнята? Всичко е стабилно. Ако имате нужда от мен или доктор Роси, натиснете бутона на интеркома.
Насилих се да се усмихна.
- Благодаря, Лиз. Аз ще остана с нея.
След като вратата се затвори, оставих чая си на масата и отидох до майка ми. Стоях тихо, като сдържах дъха си, гледах как гърдите й се издигаха и спускаха. После като изпуснах дъха си, се протегнах за ръката й.
- Мамо, тук съм – гласът ми се задави от емоция. – Ще се оправиш. Така казва Лиз. Тя е твоята сестра - лична. Не знам как са го направили, но семейство Деметри са взели всичко това за теб.
Отново се огледах из стаята, като разглеждах широкия апартамент. Орен се беше оттеглил по-рано и след като Лиз отиде в кухнята, за първи път с мама бяхме сами.
- Мисля, че ще ти хареса тук. Не е имение Монтеки, но това е нещо хубаво. Това е дом, чудесен дом. Чакай да се запознаеш със Силвия. Тя е толкова гостоприемна. Неща са се случвали тук … - Помислих си отново за Джоселин и се зачудих за майката на Нокс. – И все пак, се усеща топлина. Не като температура, а като начин, който ме кара да се чувствам сякаш принадлежа. – Поех накъсано дъх. – Съжалявам, ако … аз-аз искам …
Не бях сигурна какво исках да кажа.
- Мамо, моля те, оправи се. Не мисли за имение Монтеки. Ние не се нуждаем от нищо, от който и да било от тях вече. Нека вземат всичко. Имам толкова много да ти разказвам. Брайс беше … - спрях, като си спомних молбата на Орен за позитивизъм. – Няма значение. Нищо не струва толкова, колкото онова място е взело. Това, което Алтън … - По дяволите, беше невъзможно да остана  положителна и да й кажа какво се беше случило.
Поех дълбоко въздух.
- Когато завърша училище, ще работя. Ще го направя. Не искам Нокс да се чувства задължен, но той обеща да ни помага до тогава. – Изтрих сълзите, които не спираха. – Моля те, оправи се и когато го направиш, остани с мен, с нас.
Излях всичко – последните две седмици. Това беше толкова кратко време от продължителността на един живот и все пак, дори за по-малко от това, само за десет дни, толкова много се беше случило. Не знаех дали тя можеше да ме чуе, но исках да й кажа. Част от мен беше уплашена, че това щеше да бъде единствения шанс, който имах.
- Орен, бащата на Нокс, иска да ти казваме само хубави неща и да не те натъжаваме. Не искам да те натъжавам, но има няколко неща, които трябва да ти кажа. – Дъхът ми се запъна, докато си поемах въздух. – Знам, че не бях добра дъщеря, но и ти не беше добра майка. – Очите ми се затвориха, като накараха още сълзи да потекат. Докато капеха от брадичката ми, си я представих да живее през последните двадесет години, както аз бях живяла през последните десет дни. Детството ми не беше хубаво, но не беше и адa, пред който се изправях, като се омъжвах за Брайс, живеех с жестокостта му ден след ден. Гневът, който бях позволила да гние в мен се превърна в симпатия. – Мисля, че разбирам. Мисля, че ти опита. Разбирам това. Сега мога да видя нещата по-различно, отколкото от преди. Съжалявам.
Роклята с цвят на слонова кост, която носех по-рано беше изчезнала. Носех пуловер и панталони за йога. Не бях сигурна дали бяха на Силвия или Делорис беше уредила да имам дрехи. Не ме интересуваше, стига да не бях с онази рокля и токчета. Коленичих до леглото, като все още стисках ръката на майка ми и поставих челото си на ръба на матрака.
- Не ме оставяй. Знам, че аз те оставих, но не си бях отишла наистина. Бях далеч. Аз-аз не знам какво бих правила …
Риданието и хълцането провалиха речта ми.
Като пуснах ръката й, стиснах ръба на матрака. С наведена глава заплаках. Плачех, защото бях изплашена, че тя нямаше да оживее. Плачех, защото бях изплашена какво щеше да се случи с нас, ако тя оживееше. Ние нарушавахме завещанието на дядо ми. Не можех да помоля Нокс или Орен да издържат двете ни. Не беше правилно.
Плачех за малкото момиче, на което му липсваше майчино докосване. Тогава осъзнах нейната жертва, нашата жертва. Бях пропуснала да я видя, както и тя. Може би, майка ми не беше пропуснала, , но беше твърде заета да държи чудовището далеч от мен. Усещах го в душата си. Нещата, които беше казала Джейн. Нещата, които не разбирах, сега изглеждаха по-ясни.
Изплаках сълзите, които бях сдържала в имение Монтеки.
Плачех за Челси и всичко, от което тя се беше отказала заради мен.
С времето, сълзите ми намаляха и дишането ми започна да се успокоява. Тогава усетих докосване по главата си, погалване по косата.
- Шштт. Не плачи.
Гласът беше слаб, дрезгав, но бих познала гласа на майка си навсякъде.
Главата ми подскочи. Тя изглеждаше точно както си беше. Очите й още бяха затворени. Но ръката й се беше преместила. Аз ли я бях преместила. Бях ли си го въобразила?
- Мамо?
Тя не отговори.
- Мамо?
Мониторите продължаваха равномерния си ритъм, когато вратата се отвори.
Орен заобиколи Лиз.
- Александрия, добре ли си?
Лиз забърза към мониторите.
- Всичко е стабилно. Случи ли се нещо?
- Тя проговори.
Орен погледна от мен към мама и обратно. Имаше скептично очакване в изражението му, сякаш искаше да ми повярва, но се съмняваше в здравия ми разум.
- Аделайд?
Пристъпих назад, когато той се протегна към другата й ръка.
- Аделайд, Орен е. Александрия е тук.
Интимността на докосването му накара кожата ми да настръхне. Това не беше правилно и все пак, не се поколеба, когато се наведе напред и вдигна ръката й до устните си.
- Аморе мио, почивай. Няма да те оставим.
- Не е истина.
Всички ние погледнахме нагоре - Лиз, Орен и аз. Това не беше халюцинация поради липса на сън. Тя беше проговорила отново.
- Госпожице Колинс, това е страхотен знак – каза Лиз. - Доктор Роси ще бъде тук скоро. Тя няма да напусне имението. Ние искаме да направим няколко изследвания, за да видим как реагира тя. Няма какво повече да направите точно сега. Защо не поспите малко?
- Аз-аз не искам...
Вратата се отвори по-широко. Имаше нещо в изражението на най-красивият мъж, когато познавах. То продължи само милисекунда, докато влизаше в тази стая. Стъпките му бяха колебливи, но после закрачи смело-  моят уверен, доминиращ Батман.
- Чух ли, че нещо хубаво се е случило?
Кимнах и преглътнах още сълзи.
- Тя говори.
Нокс се протегна за ръката ми.
- Принцесо … - той целуна челото ми - … ти си най-красивата жена, която познавам, но – каза той, като спря, за да избърше сълзите от бузите ми - изглеждаш изтощена. Аз съм изтощен. Майка ти се оправя. Да вървим да поспим? – Той погледна към Лиз. – Ако имате нужда от нея, тя е в апартамента надолу по коридора. Не се колебайте да ни събудите.
- Да, сър.
Той кимна към Орен.
- Благодаря.
- Ще говорим утре.
- Ти не си?
- Не. Всяко нещо с времето си.
Нокс си пое дълбоко въздух и наклони глава към мама.
- Те знаят, че нея я няма.
Орен кимна.
- Следях разговора.
- Чакай! – казах аз. – Какво? Мислиш ли, че ще дойдат тук? Мислиш ли, че ще се опитат да я преместят?
- Рано или късно – отговори Орен. – Но никой няма да влезе в този имот без заповед.
Протегнах се за ръката на Нокс.
- Алтън има хора. Той е влязъл в апартамента ни.
Орен се усмихна.
- Поспи. Нашите хора гледат.
Очите на Нокс примигнаха с признание, когато се усмихна на баща си. И после, светло-синият му поглед се върна върху мен.
- Хайде, принцесо. Имам планове.


Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

5 коментара:

  1. Благодаря...дали ще се опитат да върнат Аделайд обратно в имението Монтеки....

    ОтговорИзтриване
  2. Страхотно. Благодаря ви.

    ОтговорИзтриване
  3. Ох какво ли ще стане ?очаквам с нетърпение да разбера Благодаря момичета

    ОтговорИзтриване
  4. Това не е истина...Еха.Какви л и са тези планове;)

    ОтговорИзтриване