Глава 14 - Вярност - (Изневяра #5)

Превод - Nadia

Глава 14

Аделайд

Примигнах с очи, като се опитвах да открия смисъл в непознатата обстановка. Сякаш, всеки път щом отворех очи сцената беше различна.
Огледах стаята. Внимавах да не местя главата си, боях се къде се намирах и кой ме наблюдаваше. От това, което можех да видя, отново бях в стая, която не разпознавах. Не бях в апартамента си в имение Монтеки, нито пък бях при сините стени от ада. Бавно завъртях глава. От движението болеше. Не главата ми – това не беше мигрена, – а  тялото ми. Всичко болеше.
Всеки дъх ми причиняваше болка в кръста, сякаш носех нещо стегнато – корсет? Не можех да разбера натиска или болката, но от нея дишането ми ставаше по-бързо и плитко. Всеки дъх болеше повече от предишния.
Като захапах устната си, съзнателно забавих дишането си. Отново затворих очи, опитвах се да си спомня какво се беше случило. Имах разпилени спомени, но нищо с достатъчно детайли, за да запълня празните места. Спомените бяха каша от лица и гласове. Минало и настояще се преплитаха и се разпръсваха, докато хронологичния ред спря да съществува. Сглобяването им все едно беше като осмислянето на купчина парчета от пъзел, които можеха да създадат хиляди отделни завършени картини. Размерите бяха твърде подобни – техния външен вид, аромат и дори усещането за тях в ръката ми. Вероятно не можех да разчета коя на кой пъзел принадлежеше.
Кое беше скорошно? Кое беше минало?
Спомнях си Джейн. Тя беше с мен в онази ужасна синя стая. Пулсът ми блъскаше във вените, подчертан от звукови сигнали, докато разговорът ни се връщаше в ума ми. Тя беше казала нещо за Александрия, че присъствието й не е било сън. Но не фактът, че дъщеря ми беше до мен ме разстройваше. Разстройваше ме това, че тя беше казала нещо за годежно парти на Брайс Спенсър и Александрия.
Очите ми рязко се отвориха отново.
Не бях сигурна къде бях, но имах нужда да спра Александрия да се ожени за Брайс. Това не беше правилно. Въпреки че я бях молила да го направи много пъти, не можех да й позволя да жертва живота си, както аз бях жертвала своя. Родителите ми ме бяха окуражили да направя това, което беше нужно за Монтеки, но сега, след като знаех истината, нямаше да направя това с дъщеря си. Бях сгрешила, като се опитвах да го направя. Тя заслужаваше по-добър живот от този, който аз бях имала.
Спомних си допълнението. Тя не трябваше да го прави. Александрия можеше да е свободна, както аз никога не съм била. Алтън никога не беше искал тя да знае.
Чувство на облекчение ме заля при яснотата, която придружаваше мислите ми. Те бяха по-ясни, отколкото са били от години и, все пак, все още имах проблясъци от миналото.
Орен, за да бъдем точни.
Бяха минали години откакто го бях виждала и все пак изглеждаше сякаш беше по-скоро. Сънищата ми ли бяха? В онова ужасно синьо място го бях сънувала. Той беше моето убежище за кратко в живота, но очевидно щеше завинаги да бъде в подсъзнанието ми.
Бипкането се увеличи, когато се замислих за Александрия. Трябваше да й се обадя. Трябваше да помръдна. Болезнено завъртях тялото си от едната страна на другата. Първо, трябваше да седна. Огледах се, като търсех бутони за вдигане на леглото ми. Ръката ми се вдигна, като търсеше управлението. Тогава осъзнах, че не беше вързана. Бях ли си въобразила това? Някой наистина ли ме беше вързал?
Пръстите ми опипаха за парапет.
Където и да бях, все още бях в болнично легло.
Когато се протегнах за бутона, забелязах голям прозорец в ляво от мен. Стаята беше изпълнена със светлина, но не от лампи, а от слънцето. Това беше още едно доказателство, че бях извън ужасното място. В онази ужасна синя стая пердетата винаги бяха спуснати.
- Госпожо Монтеки?
Обърнах се към женския глас.
Това раят, за който се молих ли беше? Най-накрая Господ беше изпълнил желанието ми и беше променил името ми междувременно?
Сълзи изпълниха очите ми, като потекоха по бузите ми, докато и облекчение, и мъка заедно се преплитаха в мен.
Ако това беше рая, животът ми беше приключил. Аз бях мъртва.
Спомних си хапчетата. Бях си пожелала смърт, бях я планирала. В смъртта повече нямаше да има нужда да се боря … но аз исках да се боря. Александрия имаше нужда аз да се боря.
- Не – помолих аз, въпреки че думите ми бяха изопачени. – Не мога да съм тук. Трябва да помогна на дъщеря си.
Жената пристъпи по-близо. Тя имаше блестящи тъмни очи и мила усмивка като на ангел. Нямаше крила. Това недоразумение ли беше? Те само за моделите на Виктория Сикрет ли бяха запазени?
- Госпожо, казахте ли нещо?
Опитах се да преглътна, но устата ми беше суха.
- Вода?
След няколко секунди моя ангел се върна с чаша и сламка. Като натисна бутон, за да ме вдигне до седяща позиция, тя сложи сламката до сухите ми устни. Преди да отпия, си поех дълбоко въздух при движението на леглото.
- Да – каза ангелът, - съжалявам. Натъртена сте.
- Натъртена?
Бях натъртена в рая?
Тя ме окуражи да пия.
- Пийте бавно. Само малко. Трябва да я караме по-леко. Стомахът ви не е свикнал с нищо от доста време.
Кимнах, докато смучех и слушах, като се наслаждавах на нежния й тон.
Когато тя отдръпна сламката, се усмихна.
- Госпожо Монтеки, радвам се да се запознаем. Аз съм Ема Роси, вашият доктор.
- М-моят доктор? – опитах се да си спомня. Доктор Бек беше моя доктор и после онзи другия … доктор Мил или Милър. Не можех да си спомня. – Не сте ангел?
Тя се засмя, сякаш с радостна мелодия.
- Не, да благодаря на Бога, задържахме ви тук на земята с нас за малко по-дълго.
Докато проверяваше мониторите, добре огледах стаята около мен. Беше хубава, с бежови стени и красива дограма. Имаше дървени капаци над големите прозорци, леко отворени, като позволяваха слънцето да влезе между летвите. Имаше дори друго легло – голямо - и столове. Това беше апартамент  и не приличаше на никоя болнична стая, която някога бях виждала. Когато тя се върна отново при мен и кимна, аз попитах:
- Къде съм?
- Госпожо, мисля, че ще оставя съпругът ви да ви обясни това.
Бипкането близо до леглото ми се усили.
- Съпругът ми? Къде ме е завел? Какво се случва?
Доктор Роси отново се протегна за ръката ми.
- Госпожо Монтеки, не. Съжалявам. Знам, че не сте женени. Това беше историята ни. Ще го оставя да ви обясни. Преди да доведа другите, които съм убедена, че ще бъдат щастливи да ви видят будна и да говорите, може ли да ви задам няколко въпроса?
- Съпругът ми ме е довел тук?
- Не, не точно. Как се чувствате?
Поех си дълбоко въздух и потрепнах.
- Боли. – Въпреки това усмивка пропълзя по лицето ми. Говорех. Умът и устните ми работеха заедно по начин, по който не го бяха правили изглежда от седмици. Продължих. – Сигурна съм, че знаете от картоните ми, че аз имам история с мигрени, но не ме боли главата. – Наклоних глава към прозорците. – Дори слънчевата светлина не ме притеснява. От страни е, ребрата ми. Стегнати са.
- Госпожо, какво си спомняте?
Стиснах устни, като се опитвах да запълня празните места.
- Говорех с Джейн. Това е последното нещо, което си спомням … О, те я накараха да си тръгне.
- Джейн? Някой от Магнолия Уудс ли е?
Сбърчих носа си. Бях чувала това име и преди.
- Не съм сигурна какво е това, но ми звучи познато. Не, Джейн е моята … - внезапно се притесних какво се беше случило, когато я бяха накарали да напусне стаята ми - … тя е моя приятелка. Искам да бъде при мен. Може ли тя да дойде тук?
Докторът сви рамене.
- Сигурна съм, че може.
Размърдах се в леглото.
- Умът ми изглежда по-ясен.
- По-ясен от …?
Поклатих глава, като си връщах спомените за Орен.
- Мисля, че халюцинирах или си спомнях неща от доста отдавна, но сега всичко е толкова мъгляво.
- Много е хубаво да чуя това – каза тя, докато се протягаше за телефона си и пишеше. – Аз също не съм изненадана, че не си спомняте нищо по-скорошно. Това е доста често срещано.
- По-скорошно? – попитах аз. – Какво се е случило?
- Госпожо, по време на транспортирането от Джорджия сърцето ви спря.
От Джорджия? Сърцето ми?
- Аз-аз … аз не съм в Джорджия? – протегнах се към гърдите си. – Сърцето ми. Умряла съм?
Усмивката на доктор Роси се разшири.
- Тук сте. Има различни определения за клинична смърт. Докато сърцето ви беше спряло, умът ви продължи да работи. Приложихме електрошок на сърцето ви и ви направихме изкуствено дишане, затова сте натъртена.
Имаше толкова много за разбиране.
- Това е истинско? Ако не съм в Джорджия, къде съм?
Вратата се отвори. В тази секунда, реалността и фантазията се сблъскаха. Мечтите станаха реалност, когато най-красивите сини очи, които някога бях виждала срещнаха моите. За по-кратко, отколкото можех да забележа, изражението му премина от настойчиво към обожаващо и накрая изрази страдание.
- О-Орен? – името му се откъсна от устните ми, докато се молех да не халюцинирам.
Като се колебаеше, той пристъпи към леглото. Изглеждаше истински. Докторът все още беше тук, но после той я помоли да ни остави. Дълбокият му глас отекваше през стаята. Въздъхнах, докато доктор Роси му отговаряше, като потвърди, че той не беше плод на фантазиите ми.
Тя отговаряше на въпроси и кимаше към мен. Докато се опитвах да разбера не регистрирах думите им и после вратата се затвори, и бяхме сами.
- Аморе мио, съжалявам!
Натъртените ми гърди се свиха, не само при милите му думи, но също при звука от гласът му, който не бях чувала от години. Точно както винаги, тембърът му избоботи като гръмотевица от устните му в душата ми.
- Орен, това истина ли е? Наистина ли си тук? Къде съм?
Той направи още една стъпка по-близо и застина. С характерните си жестове, той посочи из стаята.
- Не е това, с което си свикнала, но това е домът ми.
Опитах се да разбера.
- Домът ти? Не съм те виждала от …
Той дойде по-близо, всяка стъпка беше по-бавна от предишната, сякаш беше уплашен, че можеше да му кажа да си върви.
- Виждах те – каза той, - всяка нощ в сънищата си, всяка нощ откакто се разделихме.
Отново се огледах из стаята.
- К-как стигнах до тук?
- Аз те взех.
Опитах се да преглътна.
- В-взел си ме? Защо?
- Аделайд, не трябва да оставаш с мен. Просто не можех да оставя това чудовище … - ръцете му се свиха в юмруци отстрани на тялото му - … Александрия … ти почти … - силното му и уверено поведение се бореше да овладее емоциите му, докато думите му излизаха накъсани. – Аз-аз знам, че ти ми каза да си тръгна … Уважавам желанията ти … Разбирам, че ме мразиш … Ти трябва … Аз просто … Казах ти … - той направи още една крачка по-близо. – Веднъж щом се влюбя, не мога да спра. Тези, които обичам, трябва да ги защитавам.
Сълзи се спускаха от очите ми, когато всяко от обясненията му разкъсваше сърцето ми. Мъжът, който обичах откакто за първи път го срещнах, се люлееше пред мен на токовете на обувките си.
По време на нашата афера, той беше силен мъж. Предполагах, че все още беше. И все пак, в този момент, той чакаше мен, даваше ми нещо, което никой не ми беше дал - силата да го създам или да разруша... нас.
Не можех да помръдна или проговоря, докато гледах красивото лице на единствения мъж, който някога ме беше обичал безусловно. Той беше остарял, но всяка година само го беше направила по-красив. Сега, в сини дънки и риза, с повече бели коси, отколкото черни, той все още беше същия мъж, който ме караше да се смея, да се усмихвам и да обичам.
Поклатих глава.
- Не, Орен. Никога не съм те мразила.
Той снижи брадичката си.
- Трябва.
Вдигнах ръката си, като го подканих да дойде по-близо. Когато се докоснахме, ме удари вълна от енергия.
- Не мразех теб. Мразех себе си. Казах ти да си тръгнеш, защото не исках да пропиляваш живота си с мен, като ме молиш за нещо, което не можех да ти дам.
Като се освободи от докосването ни, той свали парапета и седна до мен. Отново се протегна за ръката ми, целуна кокалчетата ми, топлите му устни възпламениха наново искрата, която  беше запалил преди много време, преди десетилетия, на едно Коледно парти.
- Направих каквото ми каза - тръгнах си.  Но, аморе мио, никога не спрях да те обичам.
- Заслужаваш толкова повече. – Наклоних лице към топлината на дланта му, когато погали бузата ми.
- Не. Никога не заслужих теб. Все още не те заслужавам, но не мога да се боря повече. Отвлякох те.
Очите ми се разшириха.
- Отвлякъл си ме?
Той кимна.
- Ние те отвлякохме от Магнолия Уудс.
- Там ли бях? Онова ужасно място?
- Да.
Спомените идваха и си отиваха.
- Имаше един отвратителен човек. Не мога да си спомня много, но ме плашеше.
- Той никога няма да те нарани отново. Никой няма да те нарани.
Настръхнах при думите му.
- Ами … - не исках да казвам името му, обаче, честността между Орен и мен винаги е била нашата сила. – … Алтън?
Раменете на Орен се изправиха.
- Напусни го завинаги. Той почти те уби. Не можеш да го отречеш. Имаме медицинско доказателство.
Склоних брадичката си. Срам и отвращение замъглиха погледа ми, когато отказах да погледна в сините очи, които обожавах. Бях позволила всичко, което се беше случило. С готовност се бях омъжила за Алтън Фицджералд. Бях останала с него въпреки противните му методи. Докато седях с Орен, не исках да си спомням за побоищата и омаловажаването. Бях твърде слаба, за да си тръгна. Единствената сила, която бях показала беше заради Александрия, но дори тя не беше достатъчна. Не мразех Орен за това, което беше направил, но бях сигурна, че дъщеря ми ме мразеше заради това, което смяташе, че не бях направила.
Орен вдигна брадичката ми.
- Не знам какво си мислиш, но ме остави да обясня. Според изследване от фоликул на косата ти, който направихме наскоро, преди няколко месеца употребата ти на алкохол и опиати значително се е увеличила. И все пак, според записките на твоя доктор, той не е увеличавал дозите, на това което ти е предписвал. Направил го е преди месеци, но нивата в кръвта ти надвишаваха всичко, което е бил предписал. Нашите хора проследиха връзка между един от членовете на персонала в Монтеки и местен дилър на наркотици.
- Какво? Кой?
- Оксиконтин е синтетичен опиат, подобен по химичен състав на Викодина, който твоя доктор е бил предписал за мигрените ти. Не съм химик, но имахме доктори, които работиха по въпрока. Като ти е давал това, е изглеждало сякаш си предозирала с твоя Викодин. Оксиконтинът е много по-силен. Неговата употреба има подобни странични ефекти като на предозиране с Викодин. Когато се комбинира с алкохол, особено в големи количества, резултатът може да е фатален.
Малкото количество вода, което бях изпила се разбунтува в иначе празния ми стомах, когато думите му проникнаха в съзнанието ми.
- Казваш, че не съм направила това на себе си. Направено ми е на мен?
Орен кимна.
- Освен, ако не ми кажеш друго.
Поклатих глава.
- Не мога да си спомня. Спомням си, че опитвах да намаля виното. Дори спрях да пия бяло вино през деня. Не бях пила дори и чаша, докато … - спомних си новооткритото внимание на Алтън вечерта, когато прекара време в апартамента ни преди вечеря. - … О, Боже мой!
Той отново погали бузата ми.
- Виждаш ли защо трябваше да те спася?
- Но как? Как си знаел?
- Това е дълга история. Нека просто да кажем, че включва много повече хора.
- Кой? – попитах аз. – Кой беше членът на персонала в Монтеки? – През целия си живот съм живяла в Монтеки. Знаех от опит, че персонала изпълняваше всяко желание на Алтън, но това беше различно. Кой беше помогнал в отравянето ми?
- Брантли Питърсън.
Сълзи отново се насъбраха.
- Брантли е купувал наркотици?
- Така казва връзката.
- Това ли имаше предвид, когато каза, че се е опитал да ме убие? Че Алтън ме е дрогирал?
Орен седна назад.
- Има ли още?
Поклатих глава.
- Всичко беше мъгливо от седмици. Не си спомням. – Погледнах нагоре към загрижените му сини очи, изпълнени с въпроси. – Вярваш ли в това, което току-що каза? Вярваш ли, че не пиех толкова много, че въпреки, че изследванията да твърдят друго, това не е било моя работа?
- С цялото си сърце.
Поех си толкова дълбоко дъх, колкото можах. Като потиснах болката, оставих отговорът му да проникне в съзнанието ми.
Той ми вярваше.
- Защо ме доведе тук?
- Защото имах възможността да ти помогна и ти не ми каза да не го правя.
Ъгълчетата на устните ми се вдигнаха нагоре.
- Не можех да ти кажа нищо в състоянието, в което бях – стиснах ръката му. – Макар да говорехме често.
Сините му очи тихичко ме изпитваха, може би и здравия ми разум.
- Реалността беше лоша – започнах аз. – Дори не си спомням толкова много от нея. Но когато заспивах, се връщах към единствения път в живота ми, когато бях щастлива. – Отново вдигнах ръката му до лицето си, защото ми харесваше да усещам топлината до бузата си. – Връщах се при теб.
Орен се наведе напред.
- Искам да те целуна.
- Да ме целунеш?
- Последен шанс, Аделайд. Кажи не или това ще се случи и когато се случи, никога няма да те оставя да си отидеш отново.
Преглътнах.
- Аз-аз си спомням нещо – завещанието на баща ми. Най-накрая научих нещо, което никога не е трябвало да разбирам.
- Да, допълнението.
Облегнах се назад.
- Откъде знаеш това?
- Защото го знам. Сега можеш да го оставиш. Дори без него исках да го напуснеш. Сега можеш да си тръгнеш и бъдещето не зависи от него, то зависи от теб.
- От мен?
- Аморе мио, целувката?
Очите ми се отвориха широко.
- Ох! Орен, искам тази целувка, но първо трябва да се свържа с Александрия.
- Тя спи.
Не можех да разбера. Като погледнах към слънчевите лъчи попитах:
- Спи? Къде сме?
- Ню Йорк сме, както и тя. Миналата нощ беше дълга. Тя спи надолу по коридора.
- Чакай? Тя е тук в дома ти?
Той се наведе към мен.
- Аделайд, заявявал съм любовта си само към две жени. Аз не съм мъж, който може да си отиде. Имам те тук и не мога да чакам повече. Кажи ми не или ще те целуна.
Спомените ми се върнаха към занемарен мотел извън Савана и се усмихнах.
- Да ме целунеш?
- Да – каза той с подсмихване. – Прекарах последните месеци – не, аморе мио, последните години, – като си спомнях за вкуса ти и усещането на устните ти до моите. Ти си толкова близко. Губя контрол. Трябва да знам дали спомените ми са близо до реалността. Кажи не.
Вдигнах устните си близо до неговите.
- Никога не съм искала да кажа “ да“ повече.
Когато устните ни се докоснаха, присъствието на Орен ми даде надежда за бъдещето. Не знаех какво щеше да се случи с Алтън, но знаех в душата си, че без намесата на Орен, нямаше да съм с прояснено съзнание, сърцето ми нямаше да е пълно и мъжът, който бях обичала повече от всеки друг нямаше да ме държи в ръцете си.


Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

9 коментара:

  1. Ееееее, прекрасно! Благодаря Ви!

    ОтговорИзтриване
  2. Супер!Тя се събуди...И Орен...💓💓💓

    ОтговорИзтриване
  3. Страхотни сте! Благодаря! Историята е невероятна и изглежда нещата се нареждат!

    ОтговорИзтриване
  4. Оооооо, толкова са сладки❤️❤️❤️

    ОтговорИзтриване
  5. Здравейте! Нямам търпение. Кога ще бъде добавена следващата част?

    ОтговорИзтриване