Глава 15 - Вярност - (Изневяра #5)


Превод - Nadia

Глава 15

Чарли

Последните няколко седмици бяха създали давещо чувство на изтощение. Да бъда с Нокс, в ръцете му, беше убежището, което най-много бях желала. Напълно изтощена очаквах да спя с часове. Очаквах почивка и възстановяване. Не това намери който и да е от нас. От момента, в който най-сетне затворихме очи, почивката ни беше всичко друго, но не и истинска.
Отново и отново сънища прекъсваха спокойствието от прегръдката на Нокс. Събудих се, тялото ми се мяташе и въртеше. Виковете, които се предполагаше, че бяха скрити под покривалото на съня, станаха доловими, ехтяха из спалнята и будеха и двама ни. Може би, заради чувството за сигурност, което имах докато бях с Нокс. Умът ми ми казваше, че чувството за безопасност не трябваше да изважда на показ страховете ми, но го правеше. Всеки път щом очите ми се затвореха, шлюзът се отваряше и ме отнасяше.
Докато бях в Савана, бях държала личните си притеснения потиснати, като се концентрирах върху майка ми и нейното здраве. Егоистично, докато лежах в ръцете на Нокс, нощните ми страхове не бяха за майка ми. Тя беше в безопасност, на толкова сигурно място, на колкото можеше да бъде. Сестрата ме увери, че беше минала през най-лошото. Все пак, какво можеше да е по-лошо от смъртта?
Всеки път щом очите ми се затвореха, сцените бяха лични – много по-лични.
Въпреки че Алтън и Сузана не бяха невинни, играеха поддържаща роля на злодеи в сънищата ми – или бяха кошмари? Техните реални плесници не бяха нищо повече от примигвания на радара в сравнение със страха провокиран от Брайс. В петък вечер в имение Монтеки, той се беше преобразил пред очите ми и сега го правеше отново, този път в съня ми.
Приятелят от детството ми го нямаше. Виждах го като чудовището, което беше. Метафоричните му нокти станаха истински, когато се предадох пред заплашителната му хватка върху коляното ми. Потреперих, когато срещнах студените му очи, докато мъчителна болка ме заливаше от яростната му хватка. Усмивката му смрази кръвта ми, когато той погледна към майка си, като ме принуди да лъжа за любов и преданост.
Тръпки от болка преминаваха през нервната ми система, когато се събудих убедена, че не Нокс, а Брайс беше до мен. Дори милисекундата, в която вярвах, че Брайс беше в леглото ми, накара сърцето ми да блъска в гърдите ми и учести дишането ми.
Дървесният аромат на одеколона на Нокс, смесен с мускусния от нашето съединяване, отново ме приласка към съня, докато други сцени проникнаха в него.
Вълните заливаха брега, като създаваха ритъм. Ръката, която държеше моята беше силна и защитническа. Вгледах се нагоре в светлосините очи, докато с Нокс се разхождахме бавно по брега на Рай. Равните ми обувки се отбелязваха, а токчетата им потъваха. Препъвах се, всяка стъпка беше по-трудна, докато обувките ми се плъзгаха по камъчетата. Когато погледнах нагоре от преплетените ни пръсти, очите вече не бяха изпълнени с любов, а преливаха от презрение.
Сърцето ми отново заблъска, като се опитах да се отдръпна от вече желязната хватка. Сцената се беше променила, като беше изтрила плажа, докато песента на вълните избледняваше в мъглата и садистичен смях звънеше в ушите ми. Смехът не беше към мен, а за другия човек с нас. Хватката на Брайс трепереше, докато той се смееше на отчаянието на неговата курва.
- Бягай! – прошепнах на Челси. Тя не можеше, беше парализирана не от хватката на Брайс като мен, а от неговия поглед.
Огледах се за къщата, за Нокс или дори за Орен. Нямаше ги. Челси, Брайс и аз бяхме обратно в стаята на Челси в имение Монтеки. Стомахът ми се разбунтува при удара на кокалчетата на Брайс, когато ръката му остави моята и се сблъска с бузата на Челси. Отвратителното пукане проехтя по стените секунди преди тя да се сгърчи на земята.
Паднах на пода до нея, но стаята изчезна. Най-добрата ми приятелка беше на земята вече не в Савана, а в апартамента ни в Пало Алто, лицето й беше охлузено. Въпреки че се протегнах към нея, всъщност не бях там, бях просто зрител – воайор. Виковете ми останаха нечути, когато извършителя завъртя тялото на Челси и премести косата от лицето й. Главата му се поклати, когато познат садистичен смях само за миг възпря малтретирането му. Точно преди да възобнови атаката си, той измърмори:
- Грешната.
Събудих се сепнато, като познах гласа му. Познавах го цял живот.
Като прегърнах мъжа, който обичах, отблъснах мислите. Те не бяха истински. Те не бяха спомени. Аз бях в Ню Йорк, когато Челси беше нападната. Не го бях видяла. Умът ми ми правеше номера.
Тя беше в безопасност, като мама. Сънят се върна бавно, както и сънищата.
Напрежение изпълваше нощта на Джорджия, докато обувките ми се плъзгаха по мократа трева.
Не Челси беше парализирана от студените очи на Брайс - аз бях. Отново се опитах да се събудя, да намеря Нокс, но нямаше никой наблизо. Алтън беше отишъл в офиса си, а Сузана ни беше пожелала лека нощ.
Кога се бях обръщала към някой от тях за помощ? И все пак, в отчаянието си, го бях направила.
Думите на Брайс прорязаха есенния въздух, докосването му като шок от ужас се спусна дълбоко към дъното на корема ми, докато ума ми прескачаше от безпокойство към паника. Вече не бях в Рай, бях обратно в Савана. Какво бях направила? Защо се бях върнала?
Ужасът се процеждаше през мен, от корема към сърцето ми и знаех за какво нямах време преди. Знаех, че този път не можех да го спра.
- Скъпа, ще те оправя тази вечер, в устата, на гърдите ти или в котенцето ти, не ми пука. Това ще се случи.
Съдържанието на стомаха ми се разбунтува и едва успях да отвърна:
- Защо?
Първоначалният му отговор беше без думи, всеки отговор превръщаше тялото ми в камък. Нежен в началото, той потърка палецът си по устните ми. Стискането на гърдите ми беше по-силно, но начинът, по който сграбчи сърцевината ми беше колкото насилствен, толкова и болезнен. Сърцето ми биеше силно в гърдите, когато ерекцията му се притисна в корема ми.
- Трябва ли да питаш? Ти ме помоли „да си го изкарам на теб“. Желанието ти е заповед за мен, скъпа. Точно тук, до тенис кортовете … ще си го изкарам.
Желязната му хватка ме дърпаше през мократа ливада. Молех, виках Нокс, казах „не“, заявявах и после молех. Напомних му за приятелството ни от деца, докато забивах токовете си в тревата. Тихо се молех на себе си да се събудя.
Гласът на Брайс беше леден, смразяваше волята ми със студената, тежка реалност. Молбите ми нямаше да ми помогнат. Те направиха обратното, разпалиха силата и нуждата му за контрол. Моят приятел от детството беше чудовище, чиято единствена грижа беше собственото му желание. Той беше психопат и думите му бяха въведението в бъдещето ми.
- Грешка – каза той. - Искаш го. Кажи, че го искаш.
- Моля те, Брайс!
- Близко. Моленето е допустимо. Сега ми кажи, че искаш да те взема. Не, кажи ми, че искаш да те изчукам. Хайде, скъпа! Не, чакай! Кажи ми, че ти искаш да ме изчукаш и че ще го направиш по-добре от курвата ми.
- Не! – виковете ми вече не бяха само в сънищата. Те проехтяха през стаята, като събудиха и двама ни с Нокс.
Нокс ме придърпа близо до гърдите си. Дървесният аромат се настани в сетивата ми и замени аромата на влажния нощен въздух на Савана. С времето дишането ми се забави, докато равномерните удари на сърцето му не ме успокоиха. Двамата бяхме напълно будни и той ме завъртя по гръб. Надвеси се над мен и погали устните ми с неговите.
- Ще те попитам това само веднъж, но, принцесо, трябва да си честна.
Затворих очи и кимнах. Това не беше първото ни събуждане за нощта. Нокс искаше честност. Щях да му я дам, дори ако това означаваше, че той щеше да ме намрази.
- Как се казваш?
Очите ми примигнаха при странния му въпрос.
- Александрия.
Той целуна носа ми.
- Ти си моята Чарли и винаги ще бъдеш.
Думите му преминаха през мен, толкова прости и в същото време толкова трогателни.
- Той направи ли нещо повече от това да те целуне?
Как да отговоря на това? Поех си дълбоко въздух и преглътнах сълзите си.
- Да.
Тялото на Нокс се стегна и всеки мускул се напрегна. Издутата вена на челото му пулсираше на слабата сутрешна светлина. Устните му се стиснаха, докато емоциите се излъчваха от всяка негова пора, като на момента вгорчиха въздуха между нас. Опитах се да погледна встрани, но тонът му задържа очите ми върху него.
- Беше ли по взаимно съгласие, повече като отвличане на вниманието, като целувката?
Поклатих глава и наведох брадичката към гърдите си.
- Кажи ми! – Контролът, който упражняваше започна да  намалява.
С все още скрито лице, отново поклатих глава.
- Той не е. Ние не сме … правили секс. – Още сълзи прекъснаха думите ми. – Той заплаши. Казах му не, но … ако …
Не трябваше да влизам в онази кола.
- Ако? – окуражи ме Нокс.
- Ако не бях тръгнала с Алтън …
- Това е минало. Какво още? Какво ако?
- Ако не бяха Пат и Сай … да се появят … Брайс каза, че ще … той каза, че ще … той заплаши …
Нокс ме придърпа по-близо.
- Шибано копеле!
- Мразиш ли ме? – попитах аз. – Съжалявам …
Нокс се вдигна на лакти, като се надвеси над мен. Очите му настоятелно срещнаха моите. Огледах синевата за отговори. Какво виждах? Гняв и съжаление - да, но също и безусловна любов.
- Съжалявай, че влезе в онази кола! – заповяда дълбокия му глас. – Никога не го прави отново. Всичко извън това не е по твоя вина. Не ти трябва да съжаляваш. Аз съжалявам. Аз съжалявам, че не щурмувах шибания замък по-рано – гласът му се повиши. – Майната им на Челси и майка ти! Ако това ме прави чудовище, нека така да е. Ти си и винаги ще бъдеш най-големия ми приоритет.
После продължи:
- Съжалявам, че е трябвало да се бориш с онзи задник сама. Съжалявам, че Пат е бил твоя спасител, когато трябваше да съм аз. Съжалявам, че онзи смотаняк все още ходи по земята. Иначе казано, той е ходещ мъртвец.
След малко добави:
- Никой и имам предвид никой не трябва да те плаши така.
Сълзите се върнаха, като покриха бузите ми, докато Нокс отново ме целуваше.
- И все пак, ти ме накара да правя любов с теб снощи?
Кимнах, докато отговора ми излизаше насечено:
- Направих го и го усетих правилно … Обичам те, Ленокс Деметри … Не искам да съм с никой друг …Никога.... Съжалявам, че се поставих...
Пръстите му докоснаха устните ми.
- Стига извинения. Обещах ти да те накажа задето влезе в онази кола и постави най-важния човек на света в опасност. Обещах ти това, когато говорихме по телефона. Но - добави той, - не и за нещо друго. Има други, които ще бъдат наказани. И ти обещавам, че когато приключа, задника ти ще бъде натъртен, но другите ще бъдат мъртви.
- Нямаш предвид буквално, нали?
- Да, задникът ти ще бъде натъртен.
Поклатих глава.
- Не за това.
- Спи. Сега съм тук. Без повече кошмари.
Прегърнах Нокс и позволих на дървесния му аромат и твърди мускули да бъдат новото ми одеяло. Исках ли Брайс мъртъв? Не можех да пожелая смърт на никого, дори и на Алтън. Исках и двамата да страдат. Исках да получат това, което заслужаваха задето се отнесоха с майка ми и мен по този начин. Исках да се отърва от тях – завинаги.
Това същото ли беше като да ги исках мъртви?
Докато времето минаваше, дишането на Нокс се изравни и приех обещанията му.
Не разбирах напълно начинът, по който ме караше да се почувствам или сляпото доверие, което имах в него, но това не означаваше, че не беше истинско.
Исках го. Копнеех за него.
Копнеех за освобождение, което знаех, че щеше да дойде с приемането на наказанието му дошло не от гняв, а от любов.
Разбирах също, че наказанието му нямаше да е заради това, че се бях качила в колата, а за това, че не му се бях подчинила. Бях нарушила обещанието, което му бях дала – обещанието да стоя в безопасност, обещанието, което Джоселин също беше нарушила. Той щеше да ме накаже, защото бях поставила единственият човек, когото обичаше в опасност.
Щеше да бъде прав. Кошмарите ми го потвърждаваха. Бях в опасност.
 

Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

5 коментара: