Глава 18 - Вярност - (Изневяра #5)

Превод - Nadia

Глава 18

Орен

 - Няма нужда да ме носиш.
Гласът на Аделайд може и да беше слаб, но искрата в очите ѝ не беше. Синьото блестеше – поразително – сякаш очите ѝ разказваха своя собствена история. Казваха, че тялото ѝ все още трябва да се лекува, но вътрешно тя беше жива.
Истината беше, че щях да я нося където и да е – навсякъде. В случая, просто я носех надолу по стълбите към първия етаж.
Тази сутрин, след като се събуди, след като поговорихме и се целунахме, я оставих насаме. Не беше защото не исках да бъда с нея, когато доктор Роси я откачи от различните тръби и ѝ помогна да се изкъпе. Но не бях заслужил това право.
Да открадна жена – дори тази, която обичах – не ми даваше правото да взема това, което тя не искаше да ми даде. С нея в прегръдките ми и със спомена за целувката ни бях доволен да приема каквото и да ми предложеше тя. Кого заблуждавах? Бих я притиснал за повече, след като получих целувката, но не твърде много. Тя заслужаваше да взима решенията. Все пак, тя беше тази, която ме беше отпратила.
Докато Лиз и доктор Роси ѝ помагаха, аз отидох в друга стая и се изкъпах. През нощта и сутринта сънят беше идвал само на малки отрязъци, но не се оплаквах. Аделайд да бъде в безопасност и с мен ми даваше повече енергия, отколкото часове почивка.
След като беше разкачена от системите и изкъпана, аз се бях присъединил отново към нея, докато се опитваше да яде. Не беше много, само бульон и желе, но беше храна, беше в стомаха ѝ и за щастие остана там.
С всеки изминал момент и секунда оценявах прямотата на Ева Роси. Темите, които бих предпочел да избегна, за да приютя Аделайд, Ева атакуваше направо. Тя беше открита за спирането на сърцето на Аделайд и изкуствения масаж. После, докато Аделайд поемаше първото си ядене, Ева обясни, че детоксикацията би трябвало да е приключила, но нейното тяло имаше нужда от помощ, за да се излекува. Тя препоръча ежедневни инжекции с витамини и много почивка. Също така подчерта, че от този момент нататък Аделайд трябваше да се счита за възстановяващ се наркоман. Говореше без заобикалки. Каза, без вино. Без никакъв алкохол от какъвто и да е вид. Дори обезболяващите бяха спрени. Високите количества алкохол и опиатите, които тялото ѝ е било принудено да преработи бяха оставили ензимите на черния ѝ дроб твърде високи. Единственият начин за пълно възстановяване беше без последваща атака.
Когато докторът проговори, забелязах, че хватката на Аделайд върху лъжицата се затегна. В този момент си обещах да се присъединя към нея в това пътуване, ако тя ме искаше. Щях да ѝ давам куража и подкрепата, от които имаше нужда.
Въпреки че такова беше желанието ми, аз бях реалист. Нямах илюзията, че ние най-накрая бяхме двойка или че можехме дори да продължим от там, докъдето бяхме спрели. Освен това, не исках да продължаваме от там, докъдето бяхме спрели. Исках да се върнем още по-назад, от преди да ми беше казала да си тръгна и никога да не се свързвам с нея отново.
Ръцете на Аделайд се затягаха около врата ми с всяка крачка.
- Само надолу по стълбите – казах аз. – Съжалявам, ако това наранява ребрата ти.
Раменете ѝ се раздвижиха нагоре и надолу.
- Така е, но очевидно обезболяващото е изключено.
Потърках устните си в челото ѝ.
- Просто стискай по-силно. Изкарай си го на мен.
Брадичката на Аделайд падна на гърдите ѝ.
- Орен, няма нужда …
Спрях, когато оставаха само още няколко стъпала.
- Аз нямам нужда. Аз искам.
Очите ѝ срещнаха моите. В този момент се надявах, че тя можеше да види искреността в погледа ми по същия начин, по който аз виждах учудване в нейния. Може би, първия път когато надникнах в живота на Аделайд Монтеки беше от чувство на задължение, но тази преструвка приключи веднага щом истински я опознах. Задължението не беше причината, поради която тя имаше място в сърцето ми. Да я имам тук, да я държа тук не беше нещо, което можех да контролирам. Тя беше там и винаги щеше да бъде заради жената, която беше. Защото по едно време тя също ме беше обичала - бедното момче, което работеше на доковете в града, някой, който никога не се беше осмелявал да мечтае за дама като Аделайд.
Тя ме обичаше, когато се смятах за недостоен да бъда обичан.
Може би не си беше отишло?
Аделайд положи главата си на рамото ми, когато пристъпих толкова предпазливо, колкото можах. Беше лека, твърде лека. Бяхме на път за трапезарията, така че тя да може да хапне каквото и да беше приготвила Силвия. Доктор Роси беше казала да я кара бавно с храненето, но, по дяволите, исках да намеря лазаня. Исках хляб. Исках десет ястия от никога несвършваща храна. Исках готвенето на Силвия да върне пълнотата в бузите на Аделайд и да подплъти костите, които можех да усетя през нощницата и робата, които носеше.
Лиз се усмихна от дъното на стълбите с ръце на гърба на инвалидна количка.
Когато се обърнах, Аделайд видя количката.
- Доктор Роси каза, че трябва да ходя.
- Госпожо, не искаме да прекалявяте.
Свалих Аделайд близо до количката. Когато го направих, ръката й се протегна за моята и се хвана здраво. Треперене премина през нея, когато се опита да остане права. Въпреки че знаех, че неизползваните й мускули допринасят за нестабилността й, се страхувах, че това беше и от болката в ребрата.
- Може би трябва да седнеш – окуражих я аз.
- Не. Уморих се да бъда инвалид.
Усмивката ми се разшири, докато се наслаждавах на силата й.
- Чухте дамата. Ще вървим до трапезарията.
- Да, сър – отговори Лиз, като изостана назад, но не се отдалечи.
Не трябваше да се тревожи. Докато с Аделайд ходехме бавно, стъпка по стъпка през къщата, ако станеше много несигурна, нямаше да се поколебая да я вдигна отново на ръцете си.
- Домът ти е красив – каза Аделайд, докато се придвижвахме по коридора. Пред нас беше задната част на къщата, любимата ми гледка, причината, поради която бях построил къщата тук. Това беше едно от нещата, които Анджелина обожаваше.
Заливът искреше с красотата на милион диаманти през прозорците.
Бяха минали години, откакто се бях наслаждавал на гледката, но сега, с малката ръка на Аделайд, която беше хванала моята, го направих.
- Винаги съм обичал гледката.
- Ние сме в Ню Йорк. Какво е това?
- Това е заливът на Лонг Айлънд. Отсреща е Лонг Айлънд.
Тя поклати глава, прясно измитата й и изсушена коса погали раменете й.
Помогнах й да седне на стол в официалната трапезария. Къщата, като цяло, едва се използваше от някой друг освен от Силвия. Трапезарията беше една от най-безопасните стаи. Въпреки че плъзгащите врати при всеки вход бяха открехнати, стаята беше вътрешна. Прозорците и залива бяха далеч.
- Не мога да повярвам, че съм тук, че ние сме тук – каза тя, докато се взираше нагоре. – Но започвам да се съмнявам, че дъщеря ми е тук. Все още не съм я виждала.
- Тук е. Не бих те излъгал.
Силвия се появи.
- Госпожо Монтеки, радвам се да се запознаем. Аз съм Силвия.
Аделайд се протегна, като хвана ръката на Силвия между своите. Очите й блестяха, когато проговори. Веднага разбрах, че си спомняше историите, които бяхме споделили.
- Силвия, моля те наричай ме Аделайд. Толкова се радвам най-накрая да те срещна. Скъпа моя, ти си толкова прелестна, колкото съм чувала.
Очите на Силвия се понесоха от Аделайд към мен и обратно, когато гласът й заекна.
- К-Колкото сте чувала?
Имаше толкова много за мен, което дори онези, най-близките ми не знаеха. Обикновено не бях от хората, които споделят. Аделайд изваждаше друга страна от мен.
- Да – каза Аделайд, нейната честност извади миналото ни на светло. – Орен винаги се е изказвал с високо мнение за теб. А като те виждам, разбирам защо те обича като дъщеря.
Силвия пристъпи назад, устните й оформиха права линия. Не можех да си спомня някога да я бях виждал безмълвна.
- Госпожо, мисля, че съм в неизгодно положение – и просто така, тя се върна. Силвия се наведе по-близо. – Но предлагам да го разкараме от тук и да ми разкажете за това, което очевидно никога не ми е казвано.
Все още прав, отговорих с тон, който да скрие факта, че бях съкрушен да видя Силвия и Аделайд заедно, да стана свидетел на това, което се надявах да бъде, напъпило приятелство. Може би като онова, което Силвия споделяше с Анджелина.
- Няма да ходя никъде. Силвия, хвалех кулинарните ти умения. Не ме изкарвай лъжец.
- Сякаш мога да впечатля с диетичните ограничения, които ми даде доктор Роси.
- Нека да опитаме.
Тя сви рамене, като изпрати усмивка на Аделайд, докато вървеше обратно към кухнята. Веднага щом излезе, погледът на Аделайд срещна моя.
- Съжалявам. Казах ли нещо неподходящо?
Свих рамене докато сядах.
- Може би, всъщност никога не съм й казвал нещо.
Тя се протегна за ръката ми.
- Но те бяха истина?
Кимнах.
- Никога не съм те лъгал.
- Тогава е време. Животът е твърде кратък. Сега, ти все още се опитваш да ме убедиш, че дъщеря ми е тук и все пак, вече е след три след обяд, а все още не съм я виждала.
- Тук е – каза Силвия, когато донесе чаши с вода. – Ленокс й качи обяд преди около час.
Гърбът на Аделайд се изпъна.
- Ленокс? Синът ти?
Кимнах.
- О! – въздъхна тя повече, отколкото отговори. – Облекчена съм да чуя това. Имам спомени за нещо, за някой друг – тя поклати глава. – Не знам кое беше истинско.
- Имаме доста за обясняване – казах аз. – Говорих с Ленокс преди да качи обяда на Александрия. Той каза, че не е спала добре. Последните няколко седмици в Монтеки са били трудни. Според него, тя може и да е омъжена.
Очите на Аделайд се разшириха и тя постави чашата с вода обратно на масата, като течността се разля по блестящата маса.
- Не, моля те, не ми казвай, че е омъжена за Брайс.
- Той не мисли, че е законно. Тя го е отрекла.
- Тогава защо той си мисли, че тя е омъжена?
- Съпругът ти има брачно свидетелство, което му е показал, докато беше задържан в Савана.
- Задържали са го?
Силвия се върна с купи със супа, нещо с нудъли и невероятен аромат и после точно толкова бързо се оттегли.
- Той е тук сега. Всички са тук.
- Брачно свидетелство? – тя поклати глава. – Със сигурност Алтън е разбрал, че ме няма.
Кимнах.
- Да, това се случи по-рано, отколкото се надявахме.
Тя пребледня.
- Той знае ли къде съм? –Не питаше само за местоположението си, но също и за това с кого беше. Ние успешно бяхме успели да задържим аферата си в тайна през годините. Щом узнаеше къде беше тя, случая вече нямаше да е такъв.
- Все още не – казах аз. – Имат предположение, че си с Александрия. Съпругът ти мъдро не прави голяма работа от изчезването ти. До сега нямаше известие по новините. Според асистента на Ленокс, полицията вярва, че си отвлечена. Те очакват искане за откуп.
Усмивката на Аделайд разцъфна.
- Ти каза, че си ме взел.
- И няма да те пусна. Няма откуп, който бих приел.
- Ами Алтън?
- Ръцете му са малко пълни с разследване на убийство и фалшив брак.
И двамата се обърнахме при стъпките, когато Челси спря на прага.
- Госпожице Мур.
- Челси?
И двамата проговорихме едновременно.
- Съжалявам. Не исках да ви прекъсвам – каза тя. Очите й бяха широко отворени, едното оградено от ужасно кафяво и зелено оцветяване.
Ръката на Аделайд покри устните й.
- Челси … какво се е случило?
Пръстите на младата жена докоснаха синината на бузата й, докато лицето й се наклони напред.
- Чух гласове и си помислих, че може Алекс да е будна.
- Видя ли? – казах аз. – Тя е тук.
Раменете на Аделайд се изпънаха.
- Защо ти си тук? – това беше тон, който не бях свикнал да чувам да излиза от устните й.
- Защото тя е най-добрата ми приятелка. – Това беше моментът, който всички очаквахме, когато Александрия се появи зад Челси, като държеше ръката на Ленокс.
Поех дълбоко въздух.
- Е, аморе мио, това е, което искахме.
Александрия пусна ръката на Ленокс и забърза към масата и Аделайд.
- Виж се! – изплака тя, като обви ръце около врата на Аделайд. – Седиш тук. Ядеш.
Когато двете се разделиха, очите им бяха влажни от емоции. След като Ленокс издърпа стол за Челси и още един за Александрия, той се приближи като протегна ръка.
- Госпожо Фицджералд, Ленокс Деметри.
Сините й очи огледаха сина ми от горе до долу.
- Боже, Боже …  ти си копие на баща си!
Устните му се извиха нагоре.
- Радвам се да се запознаем.
- Аз също. Моля те, наричай ме Аделайд. – Тя се обърна към Александрия и обгърна лицето й. – Трябва да поговорим.
- Така е, но точно сега искам да се насладя на факта, че ти говориш.
- Ти посети ли ме?
- Да.
- Беше ли в Савана?
Александрия преглътна.
- Бях.
- Как разбра? Джейн ли ти се обади?
Сякаш бяха сами в техен си балон, докато Александрия отговори.
- Не, мамо, Челси ми каза, че имаш нужда от мен.
Аделайд се обърна към Челси, изражението й беше сърдито, а врата изправен, както когато Челси влезе за първи път в трапезарията.
- Предполагам, че ти дължа благодарност.
- Не, госпожо Фицджералд, не ми дължите нищо. Алекс трябваше да знае какво се случва с майка ѝ.
- Благодаря.
Докато жените говореха, очите ми срещнаха тези на Ленокс. Аделайд беше права. Синът ми беше по-младо мое отражение, по-добрите части от мен, частите преди да продам душата си. В очите му беше моята награда. Той беше пощаден толкова много.
- Всички сме тук – започна Ленокс.
- Кой друг иска супа? – попита Силвия. – Може да съм я направила малко по-пикантна, отколкото препоръча доктора и за тези от вас, които нямат ограничения, имаме хляб и …
- Аз искам – каза Александрия. – Силвия, страхотна е, но … - тя погледна към Ленокс - … Делорис тъкмо се обади. Трябва да открия дамската си чанта.
- И Челси, ние тримата трябва да се върнем обратно в Савана – добави Ленокс.
- Не! – думата дойде от почти всички освен от Ленокс и Александрия.
- Защо? – попита Аделайд.
- Ще е по-добре да дадем показанията си и да се махнем от Савана преди Брайс да бъде пуснат под гаранция.
Главата на Аделайд се поклати напред и назад.
- Александрия, Орен тъкмо казваше нещо за брачно свидетелство?
- Не се омъжих за Брайс. Алтън се опита да ме насили. Имаше съдия в офиса му. Аз не казах да. Ако има свидетелство, то е подправено.
- Не можем да го оставим да му се размине и да съсипе още един живот – каза Аделайд. Тя погледна към мен. – Твърде много време беше пропиляно.
Александрия седна между Ленокс и Аделайд.
- Имаме няколко минути преди Делорис да дойде тук. Мамо, помогни ми – тя посочи между Аделайд и мен. – Как вие двамата се познавате?
Силвия все още стоеше изправена. Аз се протегнах към китката й.
- Нека не сервираме още храната. Седни с нас. Това засяга всички ни.
Челси започна да се изправя.
- Аз се натрапвам.
- Не, госпожице Мур. Вие сте тук, защото избрахте да помогнете на Александрия. Седнете! – Поех дълбоко дъх, когато очите на всички се обърнаха към мен. – Имаме твърде много за обсъждане, за да се впускаме в каквото и да е. Нека започна. За първи път се запознах с Аделайд....
Тя се протегна към ръката ми.
- На едно коледно парти … - усмивката й грейна, като ми казваше да започна нашата история от там, а не години преди това. Тя се обърна към Ленокс - … първата Коледа на баща ти като ерген.
- Какво? – каза Александрия преди Ленокс да се протегне към коляното й, като дръпна стола си по-близо до нейния.
- Остави ги да говорят. Чух това от Орен преди около две седмици и все още не съм го осмислил. Просто слушай.
Тя кимна, като се обърна отново към нас.
- Добре. Съжалявам. Може ли да поясните запознах?
Розовото се завърна по бузите на Аделайд.
- Не, скъпа.
- Боже мили! – измърмори Александрия.
- Ние говорихме … - подчертах думата - … за първи път на това парти. Бяхме обградени от други гости. Бях планирал всички онези фантастични бизнес ходове. Затова бях там. Списъкът с гостите беше изключителен. Обаче съдбата имаше други планове. – Обърнах се към Аделайд. – Всички останали изчезнаха. Бяхме само двамата. Никога не съм бил толкова привлечен … - очите ми се затвориха при спомена и отново се отвориха - … бил съм, но никога не съм вярвал, че заслужавах да позная същата любов за втори път в живота си.
Аделайд стисна ръката ми, когато Ленокс се напрегна. Мускулите на лицето му се извиха, когато той стисна челюст, точно както беше направил в офиса си, когато му бях обяснил това за първи път.
- Минаха няколко месеца преди да се опитам да се свържа с Аделайд отново. Не можех да я изкарам от ума си.
Както се беше случило преди десетилетия на коледното парти, останалата част от масата изчезна. Аз разказвах историята ни на единствената жена, чието мнение имаше значение. В погледа й видях любовта, която се страхувах, че беше изчезнала. Дали беше защото се разхождахме по алеята на спомените или все още беше там?
- Той ме проследи на един официален обяд – каза Аделайд. – Разбира се, аз също не го бях изкарала от ума си, но никога не бях мислила … когато той се изправи там в онзи ресторант, за момент си помислих, че беше плод на въображението ми. – Тя се протегна и погали бузата ми. – Но той беше истински, точно какъвто беше, когато се събудих тази сутрин.
- Аморе мио!
- Любов моя!


Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

4 коментара:

  1. Страхотни сте. Благодаря. Чакаме следващата.

    ОтговорИзтриване
  2. Толкова пъти се заричам да не започвам недовършена книга и толкова пъти не ви устоявам. Много е мъчително на ден по лъжичка,но сте страхотни .
    БЛАГОДАРЯ ВИ.

    ОтговорИзтриване