Глава 20 - Вярност - (Изневяра #5)

Превод - Nadia

Глава 20

Орен




- Обясни защо си тук, в тази къща!
На кого говореше той?
Гласът гърмеше от предната част на къщата като баритонова гръмотевица. Всеки тътен връщаше спомен. С Аделайд точно пред мен, най-яркият преобърна стомаха ми, като ме върна в един бар в Калифорния. Нарочно отбягвах погледа на Александрия. Червената й коса не беше толкова медна като на баща й, но проклетите й очи бяха като неговите.
Дори без визуално потвърждение, образът на Винсент танцуваше в ума ми. Поредица от снимки, които отбелязваха годините. Спомних си съпровождащия поглед, издутите вени, които изпъкваха на врата му и цвета, който изпълваше бузите му.
Като млад мъж, Винсент Костело беше гласа на разума. Влиянието му, докато баща му Кармин беше жив и непосредствено след смъртта му, му служеше като оръжие. Той разбра променящия се свят и климат. Вижданията му сработиха, за да преместят семейството напред, като се разви като подобрена технология и припозна важността на законните инвестиции. Той беше подсигурил не само оцеляването на семейство Костело, но също и продължението на влиянието им.
Времето и властта имаха начин да забулят това, което някога беше ясно. Въпреки че не бях пряко въвлечен в семейство Костело от години, връзките никога не бяха напълно прерязани. С ролята на лидер на семейството и с времето, той се беше променил. Това беше очевидно в нощта, когато той почти осъди и двамата ни синове на смърт, но от това, което бях чул, това не беше единствения път, когато решенията му бяха импулсивни.
Арогантен беше термин, често прошепван в най-тъмните ъгли. Никой не смееше да го каже високо или в лицето му.
Според това, което бях чувал, всички гледаха и чакаха времето, когато Лука щеше да поеме ролята на баща си. Никой не подлагаше под въпрос рожденото му право. Той беше платил дължимото, част от което във федерален затвор. Но като много преди него, не беше за дълго. Задържанията му бяха кратки. Дори от затвора, Лука удържа позицията си на втори след шефа.
Нещата бяха притихнали през последните години. Законните дейности осигуряваха основния поток от приходи. Обаче, буйния характер на Винсент и растящата му обиколка на талията караха много хора да си мислят, че смяната на силата можеше да се случи по-скоро от очакваното.
- Кажи ми! – заповяда Винсент Костело.
- Тук съм да помогна – отговори Ева.
Очите ми срещнаха тези на Ленокс, когато и двамата скочихме на крака и се запътихме право към най-близките до входа плъзгащи врати и тихо затворихме трапезарията. Въпреки че не можехме да видим хората във фоайето, можехме да ги чуем - високо и ясно. Погледнах другите две каси на вратите, преди да се обърна към охранителя.
- Пуснали сте го вътре?
- Сър, той настоя.
Челюстта ми се стегна, когато гласа на Винсент продължи да бумти. Всяка фраза беше силна като предишната - очевидно за слушащите уши. Може би не беше, защото бе нехаен, а по-скоро не му пукаше. Обърнах се към Ленокс.
- Качи всички на горния етаж – посочих към Аделайд. – Тя е уморена и не може да се справи със стълбите без помощ.
- Добре съм. Мога – противопостави се Аделайд. – Какво е....
- Това е Винс? – Ленокс попита като прекъсна Аделайд.
- Веднага щом го разсея – тях - казах аз. - Искам всички горе!
- Няма да се изправиш пред него сам.
- Ще го направя – оспорих аз. – Все пак, аз съм този, който му се обади.
- Какво? Ти си му се обадил? Защо? – попита синът ми, като оглеждаше хората на масата. – Направил си го за тях.
Това не беше въпрос, но аз кимнах в отговор.
- Тогава това е моя отговорност – каза Ленокс.
- Не. Аз се обадих. Аз ще говоря с него.
Единственото нещо в ума ми беше да задържа Винсент Костело далеч от Аделайд Монтеки. Историята беше твърде истинска. Аделайд не я знаеше, но Винсент да. Той щеше да свърже фактите и не можех да предусетя реакцията му.
Веднъж щом работата беше свършена, всичко приключваше.
Какво щеше да каже или направи, ако знаеше, че бях преследвал жената от първата ми работа?
Това не беше сблъсък, който исках да изпитам. Докато пулсът ми препускаше, единствената ми цел беше да кача Аделайд Монтеки, вдовицата на Ръсел Колинс и дъщеря на стария Монтеки, на горния етаж и далеч от Винсент. Ако можех да я взема от стола и да я занеса горе сам, щях да го направя. За съжаление, това щеше да ни отведе право при Винсент.
Обърнах се, когато Силвия затвори другите два входа към трапезарията.
Най-безопасната стая.
Това си повтарях, докато издишах и се подготвих за неизбежната среща. Никога през целия ми живот не бях виждал Винсент или баща му, докато беше жив, сам. Без съмнение имаше някой друг там с него, който пазеше гърба му. Подозирах, че беше или Джими, или Лука.
Боже, нека да е Лука!
Като пристъпих напред, се протегнах към ръката на Ленокс.
- Ще е по-добре, ако ти и аз обсъдим ситуацията с госта или гостите ни в офиса – думите ми излязоха накъсано. – След като се увериш, че всички са горе.
Очите на Ленокс се присвиха. В синьото потърсих разбиране и твърде късно осъзнах, че отсъствието му беше по моя вина. Бях прекарал по-голямата част от живота си като държах сина си настрана от тази част от наследството му. Въпреки че с Анджелина го бяхме защитавали, той беше интелигентен мъж по рождение и трябваше да знае, че това беше сериозно.
Делорис се изправи.
- Ленокс, Исак е тук. Мога да се свържа с него да влезе вътре.
Челюстта на сина ми се стегна, когато се вгледа от мен към нея. Той погледна от Аделайд към Алекс и издиша.
- Не. Гостът … - той подчерта титлата - … ще послуша Орен и мен. Нека не усложняваме това повече, отколкото вече е. – Очите му отново се присвиха, като издължиха веждите му и мълчаливо ме убедиха в решението ми да включа семейството.
В момента одобрението му не ме притесняваше. Притесняваше ме защитата на Аделайд и концентрирането върху предстоящата среща. Това семейно събиране със сигурност нямаше да се състои в трапезарията и ако не се размърдах скоро, Винсент щеше да дойде да ме намери.
- Дай ми минутка да ги ескортирам до офиса преди да отидете на горния етаж.
- Сър, аз мога да ги заведа до офиса – предложи охранителя. Мисля, че името му беше Поли. Той беше част от екипа, който бях заел от Винсент. Нищо чудно, че се беше поклонил пред заповедите на Винсент. Всички в организацията го правеха и повечето хора извън нея също биха го направили.
- Придружи ме! – казах аз.
Не че не се доверявах на охранителя. Доверявах му се. Бях го направил. Той нямаше да е тук, ако не го бях направил. Притеснението ми беше заради Винсент. Братовчедът на Анджелина беше дошъл да ме види. Той нямаше да спре, без да е изпълнил целта си.
Точно преди да се протегна към вратата на трапезарията, се обърнах към Аделайд. Изражението й беше онова, което описвах като пластмасово. Бях го виждал много пъти на снимки и видеа. Аделайд Монтеки беше прекарала твърде много години в усъвършенстване на съвършената черупка. Способността й да маскира мислите и чувствата си беше една от най-великите й защити. Всеки път, в който бях пробивал през маската, беше разтапял сърцето ми. Да гледам пластмасовата усмивка в дома ми ми причиняваше болка в душата. Никога не бях искал това изражение, но точно сега, то не беше предназначено за мен. Тя също беше интелигентна. Знаеше, че нещо се случва, дори ако не разбираше подробностите.
С три големи крачки бях пред нея, като клекнах до стола й и се протегнах към коляното й.
- Моля те, почивай! Нека Ленокс ти помогне до горния етаж. Знам, че можеш да се справиш сама. Можеш да направиш всичко, което си наумиш. Много неща се случиха и обсъдиха днес. Почивай сега.
- Това не засяга теб или Александрия – продължих аз. – Нека с Ленокс се оправим с това. Може да продължим този разговор по-късно. – Наклоних глава към затворената сега врата. Онази, която ако се отвореше, щеше да гледа към прозорците в задната част на къщата. – Освен това се стъмва.
- Аделайд – предложи Силвия, - нека ти донеса малко прясна супа горе.
Делорис кимна, когато Ленокс прошепна нещо на Александрия.
- Благодаря ти, Силвия – казах с кимване и престорена усмивка. Наистина ли устните ми се извиха нагоре или беше по-скоро като гримаса? Не бях сигурен.
Погледът на Силвия срещна моя. В нейните кафяви очи беше разбирането, което исках от всички. Това не беше възможно. Разбирането изискваше знание за основа, която само Силвия и аз споделяхме.
След като стиснах ръката на Аделайд и я целунах по бузата, пристъпих пред Поли и бутнах вратата. Щом минахме през прага, той започна да обяснява.
- Сър, не можех….
Спрях думите му с вдигане на ръката. Не исках да слушам извинения или оправдания. Не беше необходимо. Завих откъм прилежащата към входа стая. Стъпките ни проехтяха по избеления дървен под, като оповестиха пристигането ни. Винсент, Лука и Ева се обърнаха в нашата посока.
- Орен – гласът на Винсент изгърмя през входа.
- Винсент … - обърнах се към сина му - … и Лука, добре дошли. – Лука беше възмъжал откакто го бях виждал за последно. Преди колко време беше това?
- Е, виждаш ли? – каза Винсент. - Не бяхме сигурни как ще бъдем посрещнати. Не бяхме поканени.
Протегнах ръка и стиснах всяка от техните силно и твърдо, също както те направиха в замяна.
- Винаги сте добре дошли. – Погледнах към Ева, като оцених твърдостта й, както и медицинските й умения.
Въпреки че тя беше във вербален двубой с братовчед си - главата на семейството, - в този момент ми напомняше повече за моята Анджелина. Нямаше нищо хрисимо и покорно в позата й. Ръцете й бяха скръстени пред гърдите й, врата й беше изпънат, а устните стиснати твърдо.
Имаше много лоши неща, които можех да кажа за семейство Костело, но начина, по който уважаваха и зачитаха жените не беше един от тях. Затова Анджелина можеше да спори с Винсент, докато аз не можех. Тя беше една от тях, както и Ева. Въпреки че гласовете им се повишиха, нямаше истинска враждебност, просто искане да бъдеш чут.
Съмнявах се, че щеше да ми бъде позволена същата отстъпка.
- Ева – казах аз, като кимнах към нея - ни беше от голяма помощ, както съм сигурен, че разбрахте.
Винсент поклати глава.
- Не, Орен, не съм. Ние говорихме - ти и аз, - но аз наистина не знам какво се случва. Когато Лука ми каза, че Ева е при теб, за доброто на баща й, предложих да науча защо.
Ева изпуфтя при споменаването на баща й.
- Баща ми можеше да ми се обади.
Усмихнах й се. Това не беше заради нея. Тя беше извинението му.
- Благодаря ти, Ева. Ние изглеждаме добре. Ще останеш ли още?
- Искам да проверя….
- Пациента – намесих се, като задържах името на Аделайд извън уравнението.
- Да. И после ще реша.
- Някой болен ли е? – попита Винсент. – Кажи ми, че не са Ленокс или Силвия.
Поклатих глава.
- Не са. – Протегнах ръка към дългата всекидневна, която разделяше входната врата от задния коридор. – Моля, елате с мен в офиса. Можем да поговорим.
Всяка стъпка отекваше в тишината, докато пресичахме етажа. Когато наближихме вратата на офиса, Лука проговори:
- Мина доста време откакто бях тук. Не се е променило.
Въпреки че слънцето беше залязло, светлините близо до басейна бяха включени. Заливът изглеждаше черен като мастило зад басейна и моравата. Пространство от нищо, оградено от хоризонт от светлини, тъй като отсреща на водата Лонг Айлънд блестеше в цялата си прелест.
- Не се е променило, не много – съгласих се аз. – Не и след като Анджелина ни напусна … и после Джоселин – добавих, като осъзнах докато говорех, че рядко казвах или чувах името й след смъртта й. – Както знаете, не съм тук често.
- Ленокс? – попита Винсент.
Побиха ме тръпки при звука от името на сина ми от устните му.
- Спомени. Разбирате. Той прекарва по-голяма част от времето си в града.
- Бруклин – каза Винсент. – Там принадлежи той.
Думите му стиснаха и без това свития ми стомах.
Отворих вратата на офиса и им посочих да влязат.
- Той принадлежи на Деметри Ентърпрайсис. Тя изисква повече от времето му.
Близо до прозорците, обърнат към басейна, имаше кожен диван и стол. Не ме изненада, че и двамата седнаха на дивана. Прозорците бяха зад тях с друга стена от прозорци от страни. Вратата беше пред тях. Те знаеха достатъчно за тази къща и бяха наясно, че прозорците са бронирани. Освен това, деветдесет процента от охраната в имението бяха хора на Винсент. Те бяха в безопасност като бебета в люлка с гръб към прозорците. Да гледат вратата, за който и да беше в къщата беше по-притеснително за тях.
- И все пак имаше доклади за него с нова жена. Изглежда времето му е разделено.
Свих рамене.
- Синът ми не споделя много с мен.
Винсент се наведе напред.
- Срамота. Това трябва да правят семействата – да споделят! – Кръглата му глава се завъртя на широкия му врат. – Това направих аз, когато ти ме помоли.
Седнах на стола срещу тях.
- Благодаря ти!
- Ти бързаше по време на разговора ни по телефона – каза Винсент. - Но за семейството, бях доволен да помогна. За колко дълго мислиш, че ще ти трябват хората ми?
Въздухът гореше дробовете ми с всяко вдишване.
Танто за танто. Денят беше ли равен на година?
Седнах изправено и срещнах погледа му.
- Винсент, както казах по телефона, това е между нас. Ленокс не е замесен. Той ще бъде тук след минутка, но дълга е мой.
Лука се изправи и отиде до прозорците, които гледаха към басейна. С гръб към нас, той каза:
- Не съм виждал братовчед ми от години и не можеше да ни посрещне на вратата?
- Помолих го да ми направи услуга.
- Изглежда, че си в настроение за доста услуги напоследък – Винсент се облегна на дивана и разкопча сакото си. – Което е интересно, като се има предвид, че не сме говорили от колко …? Помогни ми да си спомня, Орен. Паметта ми не е каквато беше.
- Минаха няколко години.
- Няколко?
- Откакто Анджелина почина. – По дяволите, не можех да му дам точната дата. Той да не мислеше, че я имах заградена в червено в календар в шкафа ми?
Той кимна.
- Как е бизнеса? Има ли проблем, притеснение? Това ли е причината за допълнителната охрана?
Преди да успея да отговоря, Лука се обърна.
- Кой е болен?
Мамка му!
- Моля?
- Ева е изключителен лекар с остър език – каза Винсент. – Тя си има свои пациенти и все пак е в дома ти.
Вратата се отвори и също толкова бързо се затвори.
- Моят дом и добре дошли.
Не трябваше да се обръщам, за да знам, че Ленокс беше последното допълнение към нашето семейно събиране. Не бях имал възможността да му кажа накратко да не споменава името Монтеки или Колинс. Трябваше да го направя, но не очаквах личното посещение. Не бях казал на Ленокс, защото ако бях, щеше да задава въпроси. Да обясня връзката с Колинс, която с Винсент споделяхме, не беше в листа ми със задачи за вършене.
Ленокс се приближи, като протегна ръка. С твърдо ръкостискане, той поздрави семейството си.
- Винсент. Лука.
Той и Лука си размениха дълъг поглед, докато си стискаха ръцете. Без значение какво се беше случило или щеше да се случи в бъдещето, да имаме тези двама млади мъже - здрави и силни, стиснали ръцете си - беше благословия, такава каквато се надявах Винсент да оцени. Всичко можеше да се промени една нощ, преди много време, в Джърси.
- Ленокс – каза Лука, като потупа рамото му. – Много време мина. Съжалявам за съпругата ти.
Ленокс се изправи.
- Толкова отдавна ли беше? Благодаря. Трябва да наваксаме. Как е Габриела?
- Добре е. Имаме син.
- Така ли? – отговори Ленокс, докато издърпваше стол по-близо до групичката. – Честито. Не знаех. Как се казва?
- Кармин.
Ленокс и аз кимнахме.
- Колко е голям? – попитах аз.
- Само на шест месеца.
Обърнах се към Винсент.
- Ти си дядо! Честито!                                        
- А ти? – попита ме той, докато Ленокс се размърда в стола си.
- Не.
Винсент се наведе напред.
- Да имаш внуци е по-добре от това да имаш свое дете. Можеш да ги глезиш и да им ги върнеш обратно.
Поех дълбоко дъх, като си мислех за милион отговори, никой от които Ленокс не искаше да чуе. Докато тишината растеше, аз казах:
- Това беше хубаво. Трябва да го правим по-често.
Това бяха глупости, но паузата в разговора ме накара да се почувствам неудобно. Бях свикнал да съм мъжа от другата страна. Аз създавах неловкото мълчание – не страдах от него.
Лука седна отново до баща си.
- Ти тъкмо говореше за пациента на Ева. Не чух името.
Преди Ленокс да можеше да проговори, аз скочих.
- Не го казах … а трябваше. Името й е Челси, Челси Мур.
Трябваше да му го призная на сина ми. Той не трепна - нито въздишка или дори мигване. Може би, разбираше повече отколкото си мислех.
- И какво се е случило с тази Челси Мур? – попита Винсент.
Ленокс поклати глава.
- Пребили са я. Тя е изплашена до смърт и има синини като доказателство.
И двамата, Винсент и Лука, седнаха изправени.
- И знаеш със сигурност кой е наранил тази жена?
Ленокс кимна.
- Знам със сигурност.

Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

3 коментара:

  1. Става все по интересно и напрегнато със всяка глава 😤благодаря момичета 😊

    ОтговорИзтриване
  2. Какво се случва?Напрежението ескалира...

    ОтговорИзтриване