Глава 14/2 - Хулиган 57



Глава 14

Част 2

Райън

Скръстих ръце пред гърдите си, за да спра да нервнича.
- Трябваше да се преоблека.
Мейсън ме погледна, докато караше покрай квартала ми, навътре в околността.
- Защо?
- Защото, ако ни видят да правим каквото ще правим – обясних аз, - няма да бъде трудно да ме разпознаят в униформа на мажоретка от Фалконс Уел.
Той се усмихна на себе си и погледна обратно към пътя.
- Няма да те видят.
Поех си дълбоко въздух, протегнах се и включих радиото, като се опитвах да потуша  обзелото ме безпокойството, докато звучеше So Cold на Breaking Bejamin.
Опитвах се да се държа сякаш не ми пукаше, но честно казано, бях адски нервна.
Трябваше да му откажа тази сутрин. Бях спряла да пиша по стените и да направя нещо по-незаконно щеше да бъде твърде рисковано. Имах писма за приемането ми в Ню Йоркския Университет, Корнел и Дартмут. Не исках да застраша това, просто защото бях увлечена по него и използвах всяко извинение, за да бъда близо до него.
Всъщност беше трудно да му откажа каквото и да било, докато беше в мен. Щях да му кажа, че ще си татуирам името му на врата си, ако поиска.
Това сигурно щеше да му хареса. Погледнах към него, смеех се вътрешно на идеята. Неговата кестенява коса, разбъркана и леко вдигната нагоре, беше паднала напред. Вгледах се в устата му и си спомних топлината на гладката метална халка, която галеше десетките места, които беше целувал по тялото ми.
Внезапно исках да знам всичко. Какъв е бил като дете. Каква музика харесваше. Къде ходеше, когато искаше малко спокойствие и тишина и при кого отиваше, когато имаше нужда да поговори с някого?
Кой обичаше? Кой беше до него? Кой го познаваше най-добре?
Кой го познаваше по-добре от мен? Не можех да спра ревността, която изпитах при тази мисъл. Той имаше собствен живот и история, които не включваше мен.
Задъвках крайчеца на устата си, като усещах толкова много неща, които знаех, че не трябваше да казвам.
Но исках.
- Харесвам те – казах му, погледнах надолу, гласът ми беше тих.
Видях го да обръща главата си към мен, но не каза нищо.
- Каза някои мили неща миналата петък вечер – продължих аз - и исках да знаеш – в случай, че още не знаеш, – че всъщност те харесвам. – Вдигнах очи и го видях да ме наблюдава с нещо в очите, което не можех да разчета. – Знам, че мога да бъда… себе си. Не ставам сантиментална и не издавам много какво става в главата ми. Това е трудно за мен. – Спрях за момент, чувствах се малко по-решителна. Исках да знае. – Но да, харесвам те.
Знаех, че не беше много, но  беше важно за мен, и се надявах, че той го знае. Да му призная, че го харесвах ме правеше уязвима и обикновено това не беше картата, която изваждах. Вече не.
Защото, честно казано, не просто го харесвах. Беше повече от това. Мислех за него.
Липсваше ми, когато не беше наоколо.
Щеше да ме заболи, ако трябваше да си отиде толкова внезапно, колкото се беше появил.
Беше тих и топлина от смущение покри кожата ми. Страхотно! Браво на теб, Райън. Може би всичко, което той харесваше в теб е това, че не беше лепка, а сега се държиш сякаш си влюбена в него.
- Кога ще пристигнем? – попитах, тонът ми беше рязък, като се опитвах да сменя темата.
Гледах как бавно отби отстрани на пътя и паркира до стена от дървета.
- Пристигнахме – отговори той.
Надникнах през плета, за да огледам по-добре, като стрелнах с очи околността и видях тих, просторен квартал.
- Това е къщата на Трей – отбелязах и преминах в защитен режим.
Той кимна и свали колана си.
- Има нещо мое вътре. Семейна ценност – Посочи към къщата на Трей в дясно. – И си я искам обратно.
- За какво говориш? Защо Трей би имал нещо твое?
Той поклати глава.
- Не е в Трей.
- Какво?
Взе телефона от ръката ми и натисна няколко бутона на екрана, докато се опитвах да разбера какво, по дяволите, ставаше. Имаше нещо негово там вътре? Нещо, което си искаше обратно? Трей и цялото му семейство бяха на бейзболния мач, така че нямаше никой в къщата.
Щяхме да влезем с взлом ли?
- Мейсън, няма да влизам с взлом в къщата му.
- Не трябва да го правиш –подаде ми телефона обратно. – Записах ти телефона си. Мисля, че все пак е време да го имаш. Обади ми се, ако някой се прибере или видиш нещо странно.
Какво?
Вгледах се в него ужасена, но той просто излезе от пикапа и се затича към къщата.
Моля?
Отворих вратата, излязох и я затворих зад мен, като го последвах.
- Не мога да повярвам! – извиках шепнешком, като го настигнах  по средата на моравата на Трей. – Не ми казваш нищо, а сега влизаш с взлом и ме замесваш? Мога да загазя. И да, не искам да изглеждам като лицемер, като се има предвид историята с Хулигана и всичко останало, но не искам да правя това.
Той спря и стиснах телефона си в ръка, някак си исках да го хвърля по него. До къде, по дяволите, стигаше неговата безочливост? Той имаше приятели. Защо не помолеше тях?
- Защо ме караш да правя това? – попитах аз.
- Защото е важно.
Той се вгледа в мен, но не мислех, че беше ядосан. Издиша.
Изражението ми се смекчи, когато ме приближи.
- Защото имам нужда от това, което е вътре и защото… ти си тази, на която имам доверие. Ти си тази, която искам тук.
- Да бе, благодаря ти!
- Сериозен съм, Райън. Довери ми се, може ли?
- Вярвам на хора, които не ме поставят нарочно в опасност – изстрелях обратно. – Мислех, че ще правим нещо в Заливчето или ще  изкачваме водната кула или нещо такова. Не да проникваме в къщата на директорката.
- Ти проникна в училището на директорката – изтъкна той.
Извих устните си и скръстих ръце на гърдите. Кретен!
Той ме погледна за момент и после премести очите си. Взе ръката ми и сложи ключовете си в дланта ми.
- Права си. Върви и закарай пикапа до вас. Ще се срещнем там – каза ми меко. – Само на миля от тук е. Мога да походя.
Какво? Не!
Но той се завъртя и тръгна към къщата на Трей, без да ми даде шанс да протестирам. Не исках да си навличам неприятности, но не исках и той да загази.
Нещо негово беше в къщата. Така че, ние нямаше да вземем нещо, което принадлежеше на някого от тях. Добре.
Въздъхнах и побягнах след него.
Просто върви. Не го мисли.
Чудех се колко ли хора, които бяха в затвора с присъди, си бяха казвали същото нещо, докато са вършили престъпленията си.
Видях го да се насочва към предната врата и да изважда нещо от джоба си, но забелязах кучешката врата на гаража и после се огледах. Всеки можеше да мине с кола покрай къщата или съсед можеше да забележи Мейсън на вратата, докато се опитва да влезе.
- Кучешката врата е по-добра идея – казах му, като знаех, че родителите на Трей вероятно бяха взели хъскито с тях на мача.
Той завъртя глава и огледа правоъгълната дупка във вратата.
- Не мога да мина от там.
Разбира се, че не. Кучето им беше голямо, но не чак толкова.
Поклатих глава, поколебах се за момент. Но после въздъхнах и тръгнах към вратата.
Можех да се опитам да се убедя, че познавах къщата, тъй като бях влизала преди. Затова можех да го преведа през нея и да се опитам да намеря това, от което се нуждаеше много по-бързо, отколкото той можеше да го направи. Но истината беше, че исках да разбера какво търсеше Мейсън и защо. Досега беше като призрак, а аз бях любопитна.
Наведох се, промуших ръка през кучешката врата, докато се ослушвах за стъпки, които се приближават тичешком или лай. Но всичко, което чувах беше шумоленето на листата от вятъра.
Мейсън дойде зад мен и мушнах главата си вътре, като видях само вътрешността на катранено черен гараж. Плъзнах ръката си вътре, завъртях се настрани, преместих раменете си през тясното пространство и сложих длани на студения циментов под, докато завъртах тялото си през малката дупка.
Вдишах застоялия въздух и забелязах малка, зелена точка светлина до кухненската врата. Предположих, че това трябваше да отваря вратата.
Стъпвах предпазливо в тъмнината, държах ръцете си изпънати и се приближавах към вратата, като се опитвах да избегна масата за билярд, канапето и останалите мебели, които знаех, че бяха в трансформираната мъжка бърлога.
- Не включвай никакви светлини – каза Мейсън.
- Аха.
Кракът ми се удари в стъпалото и протегнах ръка, за да натисна бутона за отваряне. Моторът се завъртя и гаражната врата започна да се вдига. Мейсън се наведе и се плъзна под вратата, а аз натиснах бутона и отново я свалих.
Завъртях дръжката на кухненската врата и я отворих. Веднага видях лунна светлина да струи през големия кухненски прозорец. Мейсън влезе след мен, затвори вратата и вдишах - миришеше на Трей. Странно е как хората миришеха на къщите си. Или обратното.
Комбинации от кожени и дървени мебели, ароматизатор, сапун за пране, различните одеколони и парфюми, които родителите, братята, и сестрите ти ползваха, храната, която семейството ти приготвяше… всичко заедно, което създаваше един единствен аромат в къщата ти.
Освен Мейсън. Той миришеше на кожата от пикапа си с намек за сапун. Това беше.
- Да вървим.
Поведе ме през къщата, оглеждаше наоколо, сякаш обмисляше накъде да отиде, което можех да му кажа, ако знаех какво търсеше. Но като заобиколи стълбите, се затича нагоре и го последвах.
- В стаята на Трей ли отиваш? – попитах аз.
- Ако е така, ще я открия – отвърна той. – Няма нужда да знам, че ти знаеш къде е.
Усмихнах се на себе си.
- Не знам. Просто питах.
Той отвори врата и надниквах в тъмнината, като видях розови стени и балони с горещ въздух висящи от тавана.
Това трябваше да е стаята на Ема. Полусестрата на Трей. Знаех, че директор Бъроуз се беше омъжила за бащата на Трей, когато Трей е бил на около четири. Въпреки, че я наричаше Джилиан и не се отнасяше с нея като с майка, тя на практика го беше отгледала, а по-късно беше родила дъщеря, няколко години по-малка от Трей.
Погледнах към Мейсън, чудех се защо не затваряше вратата. Това, което търсеше не можеше да се намира тук. Ема беше около шест годишна. Тя не беше откраднала нищо от него.
Но той просто стоеше там, като оставяше очите си да обхождат стаята. Гърдите му се повдигаха от плитко дишане.
- Мейсън? – подтикнах го.
Но той не отговори.
Докоснах ръката му.
- Мейсън? – казах по-високо. – Какво търсим? Искам да се махна от тук.
Той примигна и се завъртя, беше някак почти ядосан.
- Добре, хайде.
Той напусна стаята и затворих вратата отново, като улових внезапно движение. Сенките на листата зад прозореца в коридора танцуваха по килима и сърцето ми прескочи удар.
Като отиде до следващата врата, Мейсън влезе леко и спря за момент, като се оглеждаше. Запъти се към шкафа, отвори едно чекмедже и извади малко фенерче от джоба си. Натисна малката лампичка и започна да разглежда кутията за бижута.
- Не може да си сериозен? – изръмжах шепнешком и пристъпих към него. – Да не би директорката да ти е откраднала любимия наниз с перли?
- Това е дълга история, скъпа. – Той продължи да отваря чекмедже след чекмедже, като бързо разглеждаше съдържанието и разбъркваше предметите вътре, докато търсеше какво? Не знаех.
- И аз съм очарована – отвърнах язвително. – Но ако откраднеш нещо, ще те накарам да кървиш.
- Подръж това –подаде ми фенерчето. – Няма да взема нищо, което вече не е мое.
- Какво е твое? Какво търсиш?
- Часовник.
Часовник?
- Защо семейство Бъроуз ще имат твоя часовник? – попитах объркана.
- По-късно – каза той. – Сега вдигни фенерчето.
Стиснах устни, като ставах нетърпелива. Но вдигнах фенерчето и го насочих към чекмеджетата, в които ровеше той. Последвах го, когато се премести към гардероба и зарови из пуловери и блузи, като ги опипваше.
- Искаш ли да си вземеш душ довечера? – погледна ме той.
Намръщих се. Флиртуваше ли? Наистина?
Той се засмя.
-  Не ми трябва наистина, но би ми харесало да изтрия това малко намръщено изражение от лицето ти и се обзалагам, че усещането, когато си мокра е страхотно.
Поклатих глава, опитвах се да изглеждам незаинтересована към ужасния му избор на време за мръснишки разговор.
Въпреки че, горещ душ с него, докато го целувах и докосвах, звучеше наистина добре.
- Просто побързай – прошепнах аз, като размърдах крака,  защото ставах неспокойна.
Той претърси остатъка от стаята – няколко малки кутии в килера и нощните шкафчета – докато аз държах фенерчето и го чаках да се предаде, така че да можехме просто да се махнем от тук. Но той спря за кратко, докато стоеше до крака на леглото и мислеше.
И тогава, преди да имах възможността да го подканя да се махаме от тук, той се завъртя, излезе от стаята и пресече коридора.
Стаята на Трей. Най-накрая. Очаквах да претърси първо там. Не знаех защо Трей би имал нещо негово, но беше много по-вероятно той да беше откраднал нещо от Мейсън, отколкото родителите му.
Огледах се в спалнята на директорката, за да се уверя, че всичко си беше на мястото – шкафовете и чекмеджетата бяха затворени – и затворих вратата, после притичах през коридора и го последвах в стаята на Трей.
Осмелих се да огледам. Трябваше да се чувствам виновна за това, че се промъквах в стаята на момчето, с което щях да ходя на бала, но оставих погледа си да падне на неговото огромно легло, с тъмносиньо покривало и сиви чаршафи и вместо това усетих тръпка да пълзи по ръцете ми.
Нямаше начин някога да поискам да легна там с него.
Видях Мейсън да отваря нощното шкафче и да вади кутия с презервативи, като ми я показа през рамото си.
- Какво мислиш? – подразни ме той. – За бала ли се запасява?
О, както и да е.
- Знаеш ли, продължаваш да намесваш бала – изтъкнах аз, като се приближих зад него и прошепнах в ухото му. – Ако си толкова притеснен какво може да се случи с тези презервативи, може би трябва да направиш нещо по въпроса.
Усетих как тялото му се разтресе от тих смях, докато хвърляше кутията обратно в шкафчето.
- Попитай ме – прошепнах, като прокарах устна по меката част на ухото му. – Попитай ме и ще кажа да.
Той се наведе към устата ми, докато ме гледаше.
- Може би утре.
Отдръпнах се сърдито.
- Тъпанар.
Той се засмя зад мен. Огледах с фенерчето стаята, когато Мейсън отиде до гардероба и отвори вратата на левия шкаф, като разместваше чорапи, докато ровеше.
Но забелязах нещо в тъмнината и свих вежди, приближих се, протегнах се и докоснах ръката му.
- Това шкафче трябва да е по-дълбоко – казах му, докато пръстите ми удряха дървената дъска. Виждах дланта и китката му в чекмеджето, а дълбочината трябваше да погълне половината му ръка до лакътя.
И двамата започнахме да опипваме, Мейсън присви очи, когато откри нещо и го издърпа.
Вдигна парчето дърво, дрехите паднаха назад, а аз видях друго отделение отдолу.
Мейсън се протегна вътре и извади нещо, което приличаше на тесте карти. Обърна го и погледна, но после бръкна отново в шкафа и набута картите обратно в отделението.
- Какво? – подтикнах го, като се протегнах и се опитах да взема тестето от него.
- Нищо – той се опита да сложи дъската. – Не е това, което търся.
Но аз се засилих напред и издърпах тестето от ръката му.
Стрелнах го с шеговито намръщване, обърнах картите и ги погледнах.
Гърдите ми изтръпнаха. О, Боже мой!
Това не бяха карти. Бяха снимки. Както ги виждах, бяха с размер десет на петнадесет сантиметра. Вгледах се във всеки образ, докато ги разглеждах една по една. Корема ми се сви.
Линдзи Бек, от горните класове, завърши миналата година.
Фара Корели, от моя клас тази година.
Абигейл Дънст, още една от горните класове.
Силви Ланкуист, от долните класове.
Джорджия Йорк. По-голямата сестра на Джей Ди. Той вероятно нямаше представа за това.
Момиче след момиче, голи и в различни пози. Някои бяха селфита, някои бяха снимани от някой друг и на една от тях момиче яздеше Трей. На лицето му имаше мръснишка усмивка.
Отвратена свих пръсти около снимките.
Бранди Матюс беше гола, на четири крака и камерата беше хванала лицето ѝ отстрани, докато Трей, предполагах, беше коленичил зад нея и снимаше.
Сърцето ми се ускори и имах чувството, че щеше да изскочи от гърдите ми. Обърнах следващата карта и видях Силви, устата ѝ беше отворена и…
Свалих ръце и погледнах настрани. Гадост!
Боже мой! Какво не му беше наред? Кой правеше снимки на толкова много жени – момичета – докато извършваха сексуални действия? Знаеха ли, че той го правеше с всички тях? А Силви беше най-сладкото дете. Колко ли време ѝ беше говорил сладки приказки, за да получи каквото искаше?
- Съжалявам, скъпа.
Изсумтях и хвърлих снимките на шкафа.
- Мислиш, че не знаех какви ги върши?
- Е, ти все още ще ходиш на бала с него.
Хвърлих му вбесен поглед, защото продължаваше да повдига темата.
Не. Нямаше да отида на бала с Трей. Вече не. Ако се отнасяше така с момичета, които беше способен да съблече, как щеше да се отнесе с някого с когото не можеше да си легне?
Но не казах това на Мейсън. Той просто щеше да злорадства.
Погледнах надолу и видях друга снимка в ръката му и се приближих.
- Какво е това?
Той притвори очите си и поклати глава, сякаш трябваше да я оставя на мира. Наведох се и грабнах снимката, като я задържах пред мен.
Лайла беше гола и мокра, косата ѝ беше подгизнала и залепнала по бузите и врата ѝ, а тя позираше срещу, това което изглеждаше като стена на душ, ръцете ѝ бяха над главата и гърдите ѝ се виждаха. Очите ѝ се присмиваха на камерата или на който и да беше зад нея.
Трей. Ако той не беше този с камерата, все пак имаше нейна снимка.
Но не се заблуждавах. Те се чукаха. И то наскоро. Лайла носеше бронзовата гривна, която си беше купила, когато ходихме да пазаруваме от преди три седмици.
Не ми пукаше за него, а и нея не я харесвах особено, така че, защо усещах, че очите ми горяха и писък напираше в гърлото ми?
Не ревнувах, че той беше получил от нея това, което нямаше да получи от мен и не ревнувах, че се бяха свалили. Но защо си мислеха, че можеха да го правят зад гърба ми?
Усетих топла ръка да докосва лицето ми.
- Знаеш много добре какво правят двамата – каза Мейсън. – Това не те изненадва.
Поклатих глава и примигнах през сълзите, които не можех да спра.
- Не – едва прошепнах, докато се взирах в снимката.
Не, не бях изненадана. Просто се чувствах ужасно по някаква причина. През цялото време си мислех, че побеждавах. Мислех си, че бях на върха. Но зад гърба ми, хората, с които мислех, че можех да се справя, се бяха справяли с мен. Въпреки всичко, те си мислеха, че съм глупава. Някой, който им беше лесно да унижават.
Точно като преди.
Знаех, че Трей не държеше на мен, така че не ми пукаше. Но си мислех, че бях разгадала Лайла. Мислех, че имах уважението ѝ.
Колко ли трябва да се е забавлявала да стои до мен и да знае, че получава част от някого, който тя си мислеше, че можех да искам.
Горещи сълзи се изливаха, докато усещах тежест на раменете си. Не беше Трей. Не беше Лайла. Бях аз. Не знаех коя съм.
- Знаеш ли, превърнах се в това – казах му, гласът ми беше дрезгав, а болка се загнезди в очите ми, - защото бях дете и мислех, че имаше нещо повече. Размених приятели, които мислех, че не бяха достатъчно добри, за други, които наистина не са достатъчно добри.
Примигнах дълго и тежко, мокрите ми мигли падаха на бузите ми.
- Дори Миша се отказа от мен.
Мейсън хвана нежно лицето ми.
- Сигурен съм, че Миша има причина – каза той тъжно. – Защото няма нищо нередно в теб.
- Има толкова сбъркани неща в мен – ридание разклати гърдите ми и аз заплаках по-силно. – Нямам никакви приятели, Мейсън.
Нямах. Не и наистина. Можех да разбера хората в училище. Получих това, което заслужавах. Избрах повърхностното, държах се повърхностно и не получих нищо, което щеше да остане.
Не знаех дали Тен щеше да остане с мен, а сега Миша също си беше отишъл. Не знаех какво бях направила, но трябваше да е нещо, защото когато откриеш, че всички те мразеха, не бяха виновни те. Ти сам си беше виновен.
- Имаш приятел – каза ми Мейсън, тонът му беше твърд и сигурен. – Останалите от тези шибани загубеняци са непосилен товар. Чуваш ли ме? – той прокара палците си по бузите ми и изтри сълзите ми. – Ти си красива и умна, и имаш този огън в себе си, към който съм пристрастен.
Топлина изпълни гърдите ми и аз вдигнах очите си към неговите.
Той се наведе, бяхме опрели чело в чело.
- Ти си невероятна болка в задника, но Господи, обичам т….
Той спря и дъха ми заседна в гърлото.
- Го – довърши той. – Обичам го. Не мога да ти се наситя. Мисля за теб непрекъснато.
Изсумтях, докато си поемах няколко пъти дълбоко въздух и изтривах сълзите си. Сърцето ми прескочи. Звучеше така, сякаш щеше да каже нещо друго.
- Хайде просто да се махаме от тук, става ли? – отдръпнах се, наместих дъската в шкафа и го затворих. Знаех, че не беше намерил това, което търсеше, но трябваше да се махна оттук. Имах нужда от душ след онези снимки или исках да направя нещо с Мейсън, за да забравя, че бяхме идвали тук.
Събрах снимките, насочих се навън от стаята и завих на ляво, за да сляза по стълбите. Но Мейсън сграбчи ръката ми и ме спря.
- Какво ще правиш с тези снимки?
- Ще ги изгоря – отговорих аз. – Вероятно ги е извадил на хартия, защото не иска родителите му да ги намерят на телефона му, така че няма копия. Не бих допуснала да ги покаже на приятелите си.
Но Мейсън поклати главата си. Взе ги от ръката ми, направи обратен завой и отвори вратата на спалнята на родителите.
- Какво правиш? – извиках шепнешком.
Но тогава го видях да мята ръката си нагоре, снимките полетяха из цялата стая, падаха по пода и дори на леглото.
- О, Боже мой! – задавих се със смях и покрих устата си.
- Нека родителите да се оправят с него – каза Мейсън, хвана ръката ми и затвори вратата зад нас.
Засмях се тихо, но все пак се засмях. Не можех да се спра. Семейство Бъроуз определено щяха да разберат, че някой беше влизал в къщата им тази вечер, но като съдех по снимките, вероятно щяха да предположат, че е било някое раздразнено момиче, което е ядосано на Трей.
Напуснахме къщата, като излязохме по същия начин, по който бяхме влезли и бързо скочихме в пикапа му, като се оглеждахме, за да сме сигурни, че нямаше никой наоколо.
Улицата беше тъмна и тиха, и Мейсън запали мотора, за да ни махне от там.
- Съжалявам, че не взе това, което искаше.
Той ми се усмихна леко.
- Взех това, което искам.
Усетих пърхане в стомаха си, вдигнах ръката си и прокарах върховете на пръстите си по горната част на ръката му, която почиваше на конзолата.
След няколко минути той отби пред къщата ми и спря пикапа, като остави двигателя да работи.
Поизправих се и се наведох към него, не исках да си пожелаваме лека нощ.
Всъщност, исках никога да не си тръгва.
- Има къщичка на дървото в задния двор – погледнах към него, докато го дразнех. – Навит ли си?
Той се усмихна.
- Много бих искал. Но имам да свърша нещо точно сега – каза, шепнейки в ухото ми.
Усетих разочарование, но го преборих и си залепих незаинтересовано изражение, както правех винаги.
- Направи ми услуга, обаче? – помоли той, като целуна бузата ми бавно и нежно. – Увери се, че ключа ще е под саксията. И не се докосвай тази вечер. Остави го за сутринта, когато ще мога да гледам.
Тялото ми се затопли от вълнение и аз се усмихнах. Ако не беше толкова тъмно в пикапа, бях сигурна, че щеше да ме види как се изчервявах.
- Ела по-рано – помолих аз. – Може да не успея да изчакам.
Той ме целуна, а аз се забавих преди да се отдръпна. Изскочих от пикапа, погледнах веднъж назад към него и после отключих вратата и влязох в къщата.
Веднага щом вратата се затвори го чух да тръгва.
Колко беше лесно да се изгубиш с него. Преди няколко минути плачех, а сега нищо от това не изглеждаше да има значение. Исках приятели, разбира се. Исках да знам, че Тен щеше да остане на моя страна и исках Миша обратно, но…
Мейсън просто правеше всичко да изглежда по-малко. Сякаш имах нова перспектива. Той ставаше част от сърцето ми и аз се чувствах добре, когато беше наоколо.
Сякаш никой от страховете ми нямаше значение, стига той да беше там.
Утре - той каза, че щеше да ми каже всичко, но честно казано, част от мен не беше сигурна вече, че исках да знам. Разбира се, че колкото повече знаех за него, толкова повече усещах, че беше истински. Исках да съм част от неговия живот, а не само той да е част от моя. Харесвах го. Много.
Изкачих стълбите и тръгнах надолу по коридора, като влязох в стаята си. Докато светвах лампата, изритах обувките си и паднах на леглото, като оставих главата си да виси от края на леглото и се вгледах отдолу нагоре във всички драсканици на тебеширената ми стена.
Очите ми натежаха от изтощение, но не бях уморена.
Думите на Миша и моите се сливаха заедно, преплитаха се едни с други по стената и вече не можех да си спомня кои думи на кой бяха. Неговите мисли и текстове, моите мечти и размишления, неговия гняв и моето объркване за всичко в живота ми… Миша беше навсякъде и ми липсваше. За дълго време той беше моят спасител.
Но, Мейсън също ме караше да изпитвам кураж.
Нямах нужда той да запълва празнината, която Миша беше оставил, но ми харесваше как ме насърчава и очаква повече. Напомняше ми какво исках да усещам всеки ден, дали с него или сама. Беше ме научил, че усещането да бъда тази, която бях, когато бях с него, беше твърде добро, за да го жертвам за одобрението на всички останали. Начинът, по който се обличах, момчетата, с които говорех, игрите, които играех… всичко беше изкуствено, а когато бях с него, бях златна.
Очите ми попаднаха на списъка с думите, които бях направила през последните две седмици.

Сам
Празен
Измамник
Срам
Страх

И под него бях добавила реда, който ми беше казал на задната седалка на пикапа в киното.

Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.

Обожавах този ред. Сякаш всичко, което имахме нужда да знаем, не можехме да го видим. Всичко беше вътре в нас.
Примигнах към списъка, като четях думите отново и отново в главата си.

Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх,
Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.

Хмм. Прочетох ги отново в главата си и още веднъж на глас.
Имаха рима. Като песен.

Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх,
Затвори очи. Тук няма нищо за гледане.

Завъртях се и разгледах думите отново. Беше някак странно как пасваха подредени по този начин.
Разбира се, беше ми давал думите отделно и никога не беше показвал връзка между тях, но аз знаех, че имаше някакво значение различно от това, което той ми казваше. Първата дума беше в Заливчето, не беше предназначена за мен, все пак. Имах предчувствие, че думите идваха от конкретно място.
Скочих от леглото си, издърпах стола си и седнах, като включих лаптопа си. Написах думите в търсачката, натиснах Търси и зачаках.
Снимки и YouTube клипове веднага се появиха на екрана и аз се облегнах назад, като започнах да преглеждам попаденията, за да видя дали беше от песен и ако беше така, от коя. Един от клиповете в YouTube беше озаглавен Перли и аз цъкнах на него.
Видеото беше тъмно и с лошо качество, но можех да видя сцената и светлините на малък салон, докато слушах тълпата да крещи и подканя.
И после погледнах по-отблизо момчетата на сцената без да мигам. Сърцето ми се ускори. Група, със своите барабани и китари и…
Мейсън?
Дишах по-тежко и по-бързо. Какво?
Всички бяха на местата си, едно момче зад барабаните, други две от двете страни на Мейсън с китари и Мейсън, изглеждащ небрежно с ръка в джоба си и без инструмент. Кръвта ми кипна, а гърдите ме заболяха. Какво, по дяволите, беше това?
Песента започна тежко и силно, барабаниста удряше с равномерни удари, а тълпата подскачаше нагоре - надолу, докато Мейсън поклащаше глава. Погледнах надолу под видеото и видях името на групата.
Cipher Core. Той имаше група?
Ловът на съкровища. О, Боже мой! Бях си помислила, че беше просто гост онази нощ. Някакво случайно момче, което се мотаеше наоколо, но не е бил такъв. Това беше събитието на групата му.
Ръцете ми трепереха, докато премествах курсора на мишката и кликнах на секцията Покажи повече. Текстът беше написан там и аз видях Мейсън да затваря очи и да държи микрофона на стойката му, докато  нежният му, дълбок глас започна да пее думите, които четях.

Снимката струва хиляди думи,
Но моите хиляди думи порязват по-дълбоко.
Това което не ни убива, ни прави по-силни.
Майната му. Станах играч на криеница.

Отнасяй се с другите, както искаш да се отнасят с теб,
Но какво, ако тази нощ искам да бъда изгорен?
Каза ни, че е по-добре да си внимателен, отколкото да съжаляваш,
И сестричката те послуша, но аз бях този, който го научи.

Жъни, жъни, жъни, дори нямаш представа,
всичко, което си изстрадал е това, което си посял!
Изисквам, лекувам, премахвам, съживявам.
Гълтай своите Перли[1], но за мен беше твърде късно.

Прави повече, бъди повече, твърде много, прекалено,
На път съм шибано да се задавя, не мога да го преглътна.
Така че изпъни малките си конци за зъби и ги увий около врата ми,
Ще се удуша с твоите Перли на мъдростта[2] и ще умра развалина.

Текстът ми напомни нещо. Повторих ги в главата си. Жъни, жъни, жъни, дори нямаш представа…
С Миша сглобихме този текст. Цялата шибана песен беше на Миша. Спомних си я и нещо ужасно и силно се изви през мен, докато спрях да дишам, като зачетох кратката биография най-отдолу.

Cipher Core е американска рок група основана в Тъндър Бей.

Група в Търдър Бей. Не… Преглътнах, кисела жлъч се надигаше в гърлото ми.

Членове:
Дейн Луиз – китари и бек вокали
Лотус Мейнард – бас китара
Малкълм Уейнбърг – барабани
Миша Леър – вокали, китари
- О, Боже мой! – рухнах, плъзнах се от стола си на пода, хлипах и клатех глава. – О, Боже мой! – изплаках.
Прокарах пръсти през косата си, като задържах главата си, а гърдите ми натежаха. Поемах кратки, плитки вдишвания. Не можех да дишам.
Мейсън беше Миша.
- Какво, по дяволите? – извиках.
През цялото време. През цялото това време ми беше липсвал, бях се тревожила за него, бях се чудила къде, по дяволите, беше и защо не беше писал, а той е бил точно пред мен през цялото време!
Извиках, удрях ръцете си в пода и свивах пръсти в килима.
Не можех да повярвам. Не би ми причинил това. Не би ме направил на глупачка и не би си играл с мен така.
Изправих се, избърсах носа си с опакото на ръката и се вгледах в него на екрана. Той довършваше последния тон - дълго и замечтано - на микрофона и от далечината на тълпата можех да го видя как отпускаше глава сякаш беше все още изгубен в песента, след като беше свършила. Хората аплодираха, последните акорди на китарата отзвучаваха, като чух няколко момичета да го викат.
Викаха Миша.
Всичко се клатеше, а стаята се въртеше, докато умът ми препускаше.
Мейсън. Мистериозният, тих Мейсън, за когото никой не знаеше нищо и който беше дошъл от никъде. Момчето, което знаеше, че обичах Здрач, къде живеех и точно какво да извади от раницата ми, когато бях получила астматичен пристъп, без да му казвам.
О, Боже мой, как не бях разбрала? Затворих очи. Сълзи от ярост се спуснаха по лицето ми.
Миша, най-добрият ми приятел, който ме вкара в леглото и ме изчука с лъжа.
Ти имаш приятел, беше ми казал по-рано.
- Не – прошепнах на себе си, а яростта се надигаше, когато затворих лаптопа си и излязох от стаята, за да взема ключовете от колата на сестра ми.
Нямах приятели.


[1] Марка пробиотик
[2] Wisdom (мъдрост) е марка продукти за дентална хигиена.

Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

9 коментара:

  1. Не очаквах такъв развой за нещата, все си мислех че той ще и признае истината ...

    ОтговорИзтриване
  2. Най -накря разбра , какво ли ще стане , чакам с нетърпение следващата глава

    ОтговорИзтриване
  3. Уникални сте! Кога ще побликувате следващата глава?

    ОтговорИзтриване
  4. А сега де? Мале... да му мисли Миша тази вечер.... Очаквам с огромно нетърпение следващите глави! :)

    ОтговорИзтриване
  5. Ох, развръзката! Да видим какво ще направи сега! 💖

    ОтговорИзтриване
  6. Тъка си и знаех! Сега ще се чуди Миша от къде му е дошло.Както си и мислех, мъъъничко преди плануваната от него признание тя ще разбере.Е, сега вече ще го гази мечка. Чакам с нетърпение следващата глава!

    ОтговорИзтриване
  7. Е,сега стана лошо...Миша ще има много са обеднява,ако има въобще кой да го чуе...

    ОтговорИзтриване
  8. Имам още една глава😭😭тази беше уникална особено финалът💚💚💚

    ОтговорИзтриване
  9. Ето сега Миша го закъса здравоооо..... Благодаря ви❤️

    ОтговорИзтриване