Глава 15 - Хулиган 57




Глава 15

Миша


Всичко беше тъмно, нито една лампа не светеше през някой от прозорците. Баща ми, обаче, трябваше да си бъде вкъщи. Беше доста късно.
Плъзнах ключа си в ключалката, винаги притеснен, че можех да открия, че не пасваше. Разбира се, баща ми нямаше причина да ме държи настрани – никога не ми беше казвал да си ходя, все пак, – но и не бях сигурен, че ме искаше тук.
Пристъпих вътре, затворих вратата зад мен и прибрах ключа обратно в джоба си. Остър мирис удари ноздрите ми и аз потреперих, докато се оглеждах наоколо.
Тревога пропълзя в мен. Къщата беше бъркотия. Баща ми винаги беше луд на тема чистота и със сестра ми помагахме с домашните задължения, за да поддържаме къщата в добро състояние.
Но сега се огледах и видях поща и вестници по пода, някакво пране по стълбите и подуших някаква смесица от стара храна и мръсни дрехи.
Минах покрай трапезарията, забелязах светлина от всекидневната и надникнах, за да видя, че телевизора работеше. Звукът беше намален, а баща ми лежеше на креслото с падаща облегалка облечен в пижамата и робата си. Масата до стола му беше пълна с чаши от кафе, салфетки и чинии с едва нахапана храна.
Отидох до него и се вгледах в спящата му фигура, вина натежа в мен. Дейн беше прав. Баща ми беше активен човек. Дори след смъртта на Ани, той продължаваше да се грижи за нещата тук. Но сега можех да видя нездравия цвят на бузите му и колко намачкани бяха дрехите му, сякаш ги беше носил повече от един ден.
Очите ми започнаха да горят и внезапно исках Райън.
Имах нужда от нея. Бях уплашен и не знаех какво да правя в този момент.
Не можех да си взема обратно това, което исках от Фалконс Уел, но не бях сигурен, че вече ми пукаше.
Също така и не исках да си тръгвам все още. Исках Райън. Но усещах, че ако си тръгна сега и оставя баща си завинаги, Ани наистина щеше да си отиде. Всяко подобие на живот, което имахме преди щеше да бъде спомен.
Наведох се към дивана, докато го наблюдавах. Главата му беше обърната настрани и забелязах шише с лекарства на масата.
Не трябваше да се заглеждам, за да видя, че е Ксанакс. Баща ми ги държеше наоколо от години – нещо, което да намали ефекта, когато отглеждането на две деца, като самотен родител станеше стресиращо. Честно казано, обаче, мислех, че е започнал да ги взема, защото мама си беше тръгнала. Той я обичаше, а тя се беше измъкнала. Без бележки, без обаждания, без контакт. Беше оставила децата си и никога не беше погледнала назад.
Аз се бях справил с това, баща ми се беше отдал на децата си, работата и хобитата, за да не мисли за това, а Ани чакаше. Тя винаги изглежда смяташе, че мама щеше да се върне и да иска да ни види накрая. Тя щеше да бъде готова за нея.
Все още усещах сестра си в тази къща. Сякаш щеше да мине през вратата, потна и без дъх от тренировка и да започне да раздава заповеди, да ми напомня, че беше мой ред да готвя вечеря и да каже на татко да сложи дрехите в сушилнята.
- Тя ми липсва, татко – казах ниско и тихо, отчаянието ме превземаше. – Обади ми се онази вечер.
Погледнах към него, искаше ми се да беше буден, но също така бях доволен, че не беше. Той знаеше, че тя ми се беше обадила, вероятно само минута преди да припадне на пътя, но нямаше да слуша повече. Щеше да изпадне в ярост, защото знаеше, че вината беше моя.
- Не отговорих, защото бях зает – продължих аз. – Предположих, че беше за нещо дребно. Знаеш как винаги ми мрънкаше, че не си бях измил чиниите или че бях откраднал чипса й? усмихнах се на себе си при спомена. Мислех си, че беше нещо маловажно и щях да й се обадя след минутка, но направих грешка.
Издишах и затворих очи. Ако бях отговорил… можех да стигна до нея навреме. Можех да извикам линейка за нея преди да беше станало твърде късно.
- Когато й върнах обаждането, тя не отговаряше казах аз, повече на себе си. Преживявах отново нощта в главата си, докато сълзите се спускаха. Все още се будя уплашен до смърт и за момент си мисля, че всичко е било кошмар. Взимам телефона си, изплашен, че съм пропуснал обаждане от нея.
Зарових глава в ръцете си.
През седмиците след смъртта на Ани, с баща ми или се карахме или се игнорирахме един друг. Той ме обвиняваше, че не съм бил там, когато тя се е нуждаела от мен. Беше се обадила на мен, все пак, а не на него.
Аз също го обвинявах. Ако просто беше спрял да я притиска и я беше убедил, че майка ни никога нямаше да се върне, тя можеше да не разрушава тялото си, като се опитваше да бъде перфектната ученичка, перфектния атлет, перфектното дете… И тогава нейното бедно тяло може би нямаше да я предаде на онзи тъмен, празен път.
Ако не беше взимал Ксанакс, когато му беше удобно, тогава може би на Ани никога нямаше да й хрумне идеята да взима амфетамини, за да си даде тласъка да направи повече, отколкото можеше да поеме, за да бъде перфектна.
Ани щеше да бъде велика, бореше се за това, което искаше в живота. Толкова изгубен талант.
- Понякога също така ми се иска да бях аз вместо нея – погледнах нагоре и видях, че все още спи.
Беше ми го казал една нощ, когато се бяхме скарали и бях наранен, въпреки че се държах, сякаш не бях. Знаех, че не искаше да каже това, но и знаех, че щеше да бъде по-щастлив, ако все още имаше това дете, с което беше в по-добри взаимоотношения.
Какво имаше с мен?
Но не можех да го оставя. Ани беше в него, тя беше в тази къща и ние бяхме нейното семейство. Трябваше да останем такова.
- Ние никога няма да имаме връзка като тази, която имахте двамата, но аз съм тук.
Изправих се и тихо започнах да разчиствам разхвърляната маса, като се насочих към кухнята, за да измия съдовете.
 
 
- Хей! - извика Дейн и вдигнах поглед, като го видях да се връща през портата в Заливчето и да се насочва към мен.
- Писах ти – каза той.
- Да, видях – затворих вратата на пикапа и се приближих към каросерията му, за да взема няколко кашона.
След като бях почистил кухнята вкъщи, бях отворил няколко прозореца, за да се проветри къщата, докато пусна една пералня, прегледам пощата, изнеса боклука и почистя спалнята си. Което си беше доста внушително, защото аз никога не правех това.
Бях завил баща ми с одеяло и се надявах, че когато занеса покупки утре вкъщи, той щеше да се съгласи да се върна.
Предполагах, че щях да разбера.
- С момчетата разучавахме онази песен, която ми даде. Бяхме будни до три часа снощи – каза ми той. – Мисля, че имаме нещо.
Кимнах, не бях особено заинтересован от това точно сега. Главата ми беше на милион други места. Все още нямах представа как щях да призная на Райън.
Боже, тя ще ме убие!
Дейн тръгна с мен, когато се насочих през паркинга към портата на входа.
- Какво правиш? – попита той. – Местиш се обратно ли?
- Ще си бъда вкъщи скоро – казах аз. – Просто имам няколко неща тук, за които първо трябва да се погрижа.
- Искаш ли помощ?
Завъртях глава през рамо.
- Иди да вземеш още кашони, ако искаш.
Той затича обратно и събра останалите кашони, които бях взел от гаража у дома и тръгнахме през стария парк.
Не бях взел много със себе си, когато реших да се скрия тук, така че нямаше да ни отнеме много време да опаковаме нещата ми, но аз и не бързах.
Не исках наистина да си тръгвам, но не можех да остана тук като Мейсън Лорън повече – име, което бях избрал просто така преди месец, когато помолих братовчед ми да ми помогне да си извадя фалшива шофьорска книжка и да подправя няколко училищни документа. Бях запазил инициалите си.
Щом хората – всъщност двама определени души – разберяха, че съм Миша Леър, всичко щеше да пропадне.
И не можех да я лъжа повече. Нещата никога не трябваше да стигат толкова далеч.
Нямам никакви приятели. Да чуя думите й и да видя очите й тази вечер, моментът, в който се беше пречупила -  мразех се. Какво щеше да си помисли утре, когато откриеше, че най-добрият й приятел и беше забил нож в гърба и я беше гледал в очите, докато го правеше?
С Дейн слязохме по стълбите в къщата за поддръжка и се насочих към срещуположната стена, като включих няколко лампи. Светлината проблесна, като освети дългите коридори, докато продължихме направо към стаята, която използвах.
- Не знам как си спал тук долу – измърмори той. – Като във филм на ужасите е.
Засмях се леко. Определено беше страшничко, но…
- Тогава не му мислих много.
Бях решил, че понеже беше близо до Фалконс Уел, вероятно нямаше да бъда открит – или поне така си мислех – и имах хубави спомени от идването на това място с Ани, когато бях дете.
Свих в стаята - Дейн ме следваше, - минах краткото разстояние до таблата на леглото и светнах лампата.
- Уау! – каза Дейн.
- Какво? – вдигнах поглед и проследих неговия, но бързо забелязах какво имаше предвид и спрях да дишам за момент.
Какв.....
- Какво, по дяволите, си правил тук?
Завъртях се в кръг, като гледах морето от хартии разпръснати из почти всеки сантиметър от стаята. Плакатите бяха откъснати от стените, дрехите ми пръснати наоколо и маса с някакви свещи беше обърната - всичките ми лични вещи бяха на пода.
Внезапно усетих пулса си да тупти във врата ми сякаш вената се опитваше да пробие през кожата.
- Не съм направил това.
Наведох се и взех шепа листчета хартия от пода, като видях името си в ъгъла на всяко писмо. Две от тях бяха от преди година или две и едно от средното училище. Можех да кажа това, защото аз бях написал името си Миш в някакъв глупав период, за да звучи по-малко момичешки.
Всички тези писма бях изпращал до Райън. Тя ги имаше. Как бяха....
Стомахът ми се сви и потреперих, защото знаех, че нямаше друг начин тези писма да бъдат тук.
- Какво пише тук?
Изгубих равновесие, но погледнах нагоре, като проследих накъде сочеше. На стената, написани с черен спрей имаше огромни букви, които гледаха надолу към нас.
 
Изигра ме? Пази си гърба, почакай и ще видиш.
 
- О, по дяволите! – Мамка му, едва можех да помръдна. Това беше текст от една от моите стари песни, която Райън ми беше помогнала да напиша.
Отпуснах се на полицата на нощното ми шкафче, като видях, че няколкото предмета, които бяха прибрани там бяха извадени. Посегнах към плика, където държах някои от писмата й – любимите ми, които препрочитах, – но в момента, в който го вдигнах усетих безтегловността му.
- Не, не, не, не… - вдигнах капака и погледнах вътре.
- Какво има?
- Мамка му! – изревах аз. Всяко едно от тях беше изчезнало. Хвърлих плика далеч от мен. – По дяволите!
- Какво? Кой?
Боже Господи! Вдигнах ръце и ги прокарах нагоре-надолу по лицето си. Тя знаеше кой бях, беше открила писмата си и си ги беше взела.
Завъртях се и изтичах през вратата.
- Миша! – извика Дейн.
Но не спрях. Затичах по стълбите, нагоре към приземния етаж и после навън, като ускорих през парка.
Тя щеше да ме изслуша. Щеше да разбере. Всичко това не трябваше да се случва.
Зарових в дънките си за ключовете и скочих в пикапа, като се изстрелях от парка на шосето.
Писмата. По дяволите! Като познавах характера на Райън, вероятно вече бяха раздробени на дъното на мелачката за боклук. Мамка му!
Стиснах волана, като търках очите си с другата си ръка. Пътят беше размазан и се опитах да успокоя дишането си.
Тези писма бяха всичко. Те бяха нас двамата - деца, които просто се опитваха да открият себе си, като минаваха през всички болки на порастването. Те бяха мястото, където  за първи път започнах да се влюбвам и да се нуждая от нея. Те бяха шибаните ми песни и част от мен.
Историята ни беше в тези писма. Всяко хубаво нещо, което тя някога ми беше казвала, за да наклони света ми в правилната посока.
Стомахът ми се преобърна. Ако бяха унищожени, Бог да ми е на помощ…
И ако Райън не искаше да ме чуе, не знаех какво щях да правя.
След десет минути, накрая паркирах на улицата пред къщата й. Угасих колата и изскочих, като побягнах към предната й врата.
Къщата беше тъмна и тиха, което се очакваше в един сутринта. Но когато вдигнах саксията за цветя, ключът го нямаше. Свих юмруци.
Заобиколих къщата, като проверявах прозорците, за да видя дали се повдигаха, но тогава забелязах една стълба подпряна нагоре, отстрани на къщата и спрях. Погледнах нагоре и не видях никаква светлина през прозореца на Райън.
Майната му! Ако тя не беше там, щях да почакам.
Започнах да се катеря.
Като продължавах нагоре по стълбата, стъпих на покрива и отидох до прозореца й. Стаята й беше тъмна като катран, но чух музика, звучеше True Friends на Bring Me the Horizon. Не се поколебах. Вдигнах прозореца, прехвърлих един крак през перваза и се наведох надолу, за да се плъзна вътре.
И моментално я усетих.
Като се изправих отново, чух поемане на въздух и се обърнах, като видях тъмната й фигура да седи с вдигнати колене в ъгъла на стаята.
Тя се изстреля от пода и тръгна към мен.
- Махай се!
Видях червените й очи, намачканите й пижамени къси панталони и мокрия й от сълзи потник, попили в розовата материя. Косата й висеше разбъркано около нея. Изглеждаше сякаш беше плакала от часове.
Но все пак, този неин характер беше там.
Пристъпих към нея.
- Къде са писмата?
- Майната ти! – избухна тя. – Изгорих писмата!
Завъртях се и ударих ръка в стената.
- Спри! – прошепна тя. – Майка ми ще те чуе.
- Не ми пука – казах аз, обърнах се и застанах пред лицето й Принадлежиш повече, отколкото някога си принадлежала на тях.
Тя поклати глава, очите й отново се напълниха със сълзи.
- Как можа да направиш това? Трябваше да ти вярвам, а през цялото време ти си бил точно тук, гледал си ме. Развали всичко!
- Не дойдох във Фалконс Уел заради теб – извиках обратно, като я приближих. – Но повярвай ми, не съжалявам. Каква загуба на време през всичките тези години. Сега знам.
Тя сподави едно ридание.
- Изчезвай.
Но не можех да си тръгна.
Никога не бях мислил, че мога да накарам Райън Тревароу да плаче, но и двата пъти, когато го бях правил беше през последните две седмици.
Бяхме продължили да си пишем, защото се нуждаехме един от друг, защото правехме живота на другия по-добър. Но дори, след като я познавах от години, не ми отне много време да разваля това, което бяхме имали.
Бяхме идеални един за друг.
Докато не се срещнахме.
Сега осъзнах, докато се взирах в гневният й поглед, които съдържаха болка, която тя се опитваше да скрие от мен, че имаше толкова много повече от нея, от онова, което беше в писмата й. И толкова много в писмата й, което беше позволила само аз да видя, и на никой друг. Исках всичко това.
- Толкова си егоистичен – изплака нежно тя. – Взимаш и взимаш, и взимаш, и дори не си мислил за мен, нали? Никога не съм била истинска за теб.
В очите й се появи отчаяние и омразата си проби път под кожата ми. Мразех, че ме гледа сякаш бях един от тях.
Отидох до нея, притиснах гърба й към стената и издърпах тениската си през главата, като я стисках в ръката си.
Тя се вгледа в мен объркана.
- Какво, по дяволите, правиш?
- Виж – задържах очите й, исках да погледне тялото ми. Бяхме твърде увлечени в киното, а в леглото тази сутрин бях зад нея, така че не беше имала възможност да ме огледа добре.
Включих телефона си и го вдигнах, като осветих кожата си.
Очите й се спуснаха, изглежда се колебаеше, но бавно започна да свежда погледа си по тялото ми. И знаех точно какво виждаше.
Очите й паднаха на касетата високо на торса ми, музикални ноти излизаха от нея, а заглавието й гласеше Ръката Която Управлява Света. Това беше игра на думи от поема, която Райън беше цитирала в едно писмо веднъж, докато ме окуражаваше да основа група.
Погледът й се спусна към малките черни птици, които летяха отстрани на корема ми и по бедрото. Думите се носеха заедно с картината и бяха Рой от белокрили да те приспи във вечния покой. Беше от Хамлет, любимата Шекспирова пиеса на Райън. Направих си татуировката след като Ани умря.
Тя взе телефона ми и бавно ме завъртя, като насочваше светлината и оглеждаше гърдите и гърба ми. Перлата на Мъдростта по ръката ми – друго писмо за родителите ни, разлагащото се сърце на рамото ми, зашито до средата и свързващо думите Ти си моето племе – вдъхновени от думите й, които дори доведоха до песен, която написах. И после имаше безброй други малки цитати и рисунки, сцени на неща, за които бяхме говорили, за които бяхме мечтали и на които се бяхме смели.
Не бях покрит целия и нямах цели ръкави, но имаше доста за гледане. И вдъхновението на почти всичко беше тя.
Райън отново застана пред мен, дишането й се учести, а в очите й блестяха от сълзи.
- Беше единственото нещо, което беше реално за мен – казах й.
Гледаше ме сякаш нямаше представа как да приеме всичко това. Имах предвид, наистина. Какво очаквах? Дори утре, когато имах намерение да й кажа всичко, как планирах да го направя? Имаше ли някакъв начин да откриеше това, така че да го разбере?
- Миша? – прошепна и внезапно започна да ме оглежда от горе до долу. Гледаше ме така, сякаш най-накрая ме виждаше.
Взех телефона от ръката й и го пъхнах в джоба си. Приближих се и вдигнах ръце, за да хвана лицето й, но тя трепна.
Отпуснах ги веднага.
- Трябва да ме чуеш.
- Райън? – извика някой, като чукаше на вратата.
Беше жена. Вероятно майка й.
- Разкарай я – прошепнах.
Райън примигна към мен, докато бършеше очите си.
- Д…да? – заекна тя, докато отговаряше. – В леглото съм.
- Добре – каза майка й. - Мисля, че чух телевизор или нещо такова. Късно е. Трябва да спиш.
- Добре, лека нощ.
Облякох тениската и снижих глас, като чух вратата на майка й да се затваря.
- Никога не съм възнамерявал това да стига толкова далеч – обясних аз. – Имах работа тук и исках… - запънах се, докато търсех правилните думи, защото бях уплашен. – Част от мен не можеше да устои да бъде толкова близо до теб. Мисля, че част от мен имаше нужда от теб. Никога не си бях мислил, че можем да говорим отново след лова на съкровища. Не исках да разруша това, което имахме, но после дойдох тук и…
Прокара ръце по лицето си и започна отново да плаче, а аз усещах как я губех.
- Но после ти ми открадна нещата – продължих аз – и те видях да тормозиш Кортез. След това се опита да се занасяш с мен в столовата и едното нещо доведе до другото и ние постоянно бяхме пред очите си. Беше сякаш… Беше сякаш, дори никога да не си бяхме писали, все пак щяхме да се намерим един друг, нали знаеш?
- Защо не ми каза? – изплака тя. – По всяко време можеше да кажеш „Здравей, аз съм Миша!“ – поклати глава, докато ме гледаше. – Целунах те! Спах с теб! През цялото време си ме познавал, а аз нямах представа. Унижи ме! Бил си точно тук пред мен през цялото време. Имаш ли представа колко дяволски зловещо е това?
- Нямах причина да ти кажа! – изръмжах почти шепнешком. – Дори не знаех дали още те харесвах онзи първи ден! И определено нямах причина да ти вярвам. Беше нахална, малка мръсница и го знаеше. Защо ти ме излъга? – намръщих се. – Защо си мислех в продължение на седем години, че беше силна и шибано мила? Някой, който имаше кураж и отстояваше себе си?
Раменете й се размърдаха и въздъхна леко, докато се бореше да диша. Бързо се огледах - ядосан и виновен едновременно. Видях инхалатор на бюрото й, взех го и  й го подадох, но тя го изби от ръката ми.
- Излъгах за хората в живота ми и за тези части от мен, за които се преструвах пред другите – обясни тя. – Всичко друго беше истина. Филмите и музиката, идеите и мечтите ми, всичко друго беше истина. Останалото не беше важно.
- Аз също ти вярвах – изтъкнах аз. – Вярвах в теб.
- Аз съм всичко, което казах, че съм.
- Можеш да кажеш каквото си искаш – отвърнах аз. – Това не го прави истина.
Главата й се отпусна и вдиша колебливо през носа си, очевидно се опитваше да се успокои и да контролира тялото си. Инхалаторът лежеше на земята. Искаше ми се просто да беше взела проклетото нещо. Изнервяше ме.
- Бях истинската аз, когато ти пишех онези писма – каза тя тихо. – Аз бях всичко, което исках да бъда.
Можех да разбера това. Определено имаше няколко маловажни неща, които не й бях казвал. Исках да бъда свободен с нея, защото в къщи не можех. Но тя трябваше да го знае. Въпреки че, постъпката ми беше лудост и нещата бяха излезли доста извън контрол, бях също така наранен от това, че бях измамен. Да откриеш, че човека за когото те беше грижа и беше сложил на пиедестал, беше повърхностен и злобен към целия останал свят....
- А когато ми писа – попитах аз, - за да ми кажеш да се изправя пред баща си, да повярвам в себе си, да остана истински без съжаления… Защо ми каза тези неща, когато самата ти не ги следваше?
Тя погледна настрани, но не отстъпих. Вгледах се в нея, държах я в плен. Защо ми проповядваше всички неща, които нямаше куража да направи сама?
- Хмм? – подканих аз, като наведох глава, за да срещна очите й.
- Защото… - прошепна тя, докато избягваше очите ми. – Защото искаш хубави неща за хората, които… - тя дишаше бързо и едва шептеше – обичаш.
Поех си рязко въздух. Боже, какво ми правеше?
Бих дал всичко – всичко – за да я имах в ръцете си сега.
Протегнах се към нея, взех лицето й в шепи, устата ми беше на по-малко от сантиметър от нейната.
- Райън, моля те…
Сълзите и тихите хълцания започнаха отново и се опитах да я успокоя, но тя ме отблъсна.
- О, Боже, махай се! – изплака тя, като държеше ръцете си протегнати, за да ме държи надалеч. – Не мога да те гледам в момента. Не мога да проумея това. Повдига ми се.
- Райън, моля те! – помолих аз, като усещах как болката в гърдите ми расте. – Обичам те...!
- О, Боже! – сряза ме тя. – Махай се!
Трепнах, очите ми горяха от сълзи. Чувствах се сякаш сърцето ми се разкъсваше.
Гледах как заравя глава в ръцете си и стои там, гледах как се пречупва.
Нямаше начин да се върна и да променя това. Може и да беше гадна с другите, но винаги беше добър приятел за мен, а аз не можех да кажа същото. Тя ме дразнеше и ме вбесяваше, но аз развалих това. Аз бях виновен.
Наведох се и вдигнах инхалатора, сложих го на бюрото в случай, че й потрябваше.
После прескочих обратно през прозореца и се насочих отново към Заливчето. Нямаше да се прибера у дома.
Нямаше да ходя никъде, докато не станеше моя.



Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

6 коментара:

  1. Дано оправи нещата с Райън защото са страхотни двамата

    ОтговорИзтриване
  2. Оха Райън си я бива, доста е бясна.... На Миша май няма да му е лесно да оправи кашата. Страхотни сте, благодаря❤️

    ОтговорИзтриване
  3. Радвам се, че Миша ще се бори за нея ... Надявам се тя да му прости за тома че не и каза .

    ОтговорИзтриване
  4. Жал ми е и за двамата 😥😥😥Много болка и тъга.Радвам се, че Миша ще се бори.А, си мисля, че трябва да каже на Райън какво е станало със сестра му.А и друго, мисля си че директорката е майка му....

    ОтговорИзтриване