Глава 18/1 - Хулиган 57

Глава 18

Част 1

Райън


На следващия ден го нямаше в първият ни час.
Знаех къде живее и това ме върна назад във времето, когато за първи път забелязах, че беше спрял да пише през онези месеци. Можех да го проверя, ако бях наистина притеснена. Той знаеше къде да ме намери, ако искаше да ме види.
Но чакай… аз бях тази, която не искаше да го вижда. Казах му да си върви. Ами ако си беше тръгнал?
Знаех, че никога не беше имал намерение нещата да излязат толкова извън контрол и вярвах, че съжаляваше, но не можех да го осмисля. Да се преструваш, че си някой друг беше достатъчно лошо. Да се крие точно под носа ми и да ме прави на глупачка беше ужасно.
Но да спи с мен? Как можа да го направи? Мейсън или Миша беше в онзи пикап в киното? Наистина ли планираше да ми каже?
Не трябваше да отстъпвам снощи. Емоциите бяха силни. Той ми липсваше и когато ме взе в ръцете си просто исках да спра да се боря за пет минути. Исках да се почувствам добре с него отново и да забравя.
Но сега, светлината на деня беше толкова ясна, че исках да пропълзя обратно под завивките. Всички го бяха чули да ми се кара на партито снощи. Държеше се сякаш бях негова собственост.
Те можеше и да не знаеха какво се беше случило между нас, но знаеха, че нещо се беше случило, за да ми бъде толкова сърдит. И знаеха, че бях излъгала за това.
Преглътнах буцата в гърлото си и тръгнах към шкафчето си в съблекалнята, точно до Лайла и Кейтлин, които се обличаха за физическо.
- Здрасти – казах аз, като се опитвах да докарам весел тон.
Но Лайла не отговори. Вместо това тя вдигна носа си, подуши въздуха и се оплака на Кейтлин, която беше точно до нея.
- Боже, чистачите чистили ли са снощи? Подушвам мръсотия навсякъде.
Кейтлин се изсмя, а аз се напрегнах.
- Може ли да си представиш, че тази кучка дори не си даде труда да се появи на тренировка отново тази сутрин? – казваше ѝ Кейтлин, достатъчно високо, за да чуя. – Предполагам, че няма значение. Дебелият ѝ задник ставаше твърде тежък за хващане.
Течна жега препускаше по вените ми и чувах пулса си в ушите. Обърнах се към тях, докато се обличаха.
- Ако искаш да кажеш нещо, кажи ми го в лицето.
Но и двете ме игнорираха сякаш не бях казала нищо.
- И така, Джей Ди нае ли лимузина? – попита Кейтлин Лайла.
- О, да. Една достатъчно голяма за всички ни – отвърна тя и двете затвориха шкафчетата си, като минаха покрай мен надолу по пътеката. – Тази нощ ще бъде върховна. Особено без Райън там, която да умирисва колата.
Доволният им смях стържеше в ушите ми и сълзи се появиха в очите ми, но затворих шкафчето си и отказах да се предам.
По време на целият час по физическо стоях далеч от тях, усещах бавно как техния балон ставаше по-голям и ме притискаше надалеч. Те си бяха те, а аз си бях аз. Точно тук, отделена, сама и изключена. Бях извън балона.
Отново.
Как стигнах до тук? Какво можех да направя?
След часа се изкъпах и се облякох бързо, като се насочих към шкафчето си преди обяд, а всъщност  просто исках да си тръгна.
Беше по-лесно, нали? Вместо да се срещна с хора, които не харесвах и да бъда там, където вече не чувствах, че принадлежа?
Била съм тук и преди. Несигурността, само-омразата, безпомощността… всичко беше толкова познато. Но последния път, взех тези чувства и ги обърнах навън, като накарах другите да чувстват това, което чувствах аз. Това, което не виждах беше, че тези чувства идваха от хора, които правеха същото с мен. Чувствах и се страхувах точно от това, от което те искаха да се страхувам и да чувствам.
Нямаше да отговоря по същият начин този път. Бях по-добра от това.
Щях да бъда по-добра.
Като се придвижих надолу по редицата за обяд, си взех портокалов сок от охладителя и тръгнах към касата, но едни ръце внезапно се заключиха от двете ми страни, като ми пречеха да мърдам. Сърцето ми подскочи, като си помислих, че беше Миша, но тогава се обърнах и видях Трей зад мен.
- Знаеш ли, ако го искаше мръсно, щях да ти го дам мръсно – подигра ми се той, като се взираше в мен. – Обаче, може би беше добре, че Лорън те пречупи. Не ви отнема много време на вас малките кучки да станете мръсници веднъж, щом усетите вкуса.
Дишах тежко. Какво, по дяволите,  ми каза току що?
Той се изсмя.
- Трябваше да видиш влакчето, което спретнахме на това момиче миналата седмица. Момчетата се редяха на опашка за нея. Беше толкова дяволски хубаво.
Отблъснах ръцете му и платих сока си, като занесох питието и учебниците си на празна маса толкова далече от него, колкото можах. Усещах очи върху себе си навсякъде, сякаш хората се смееха. Не бях сядала сама на маса от много време.
Отворих кутията със сока и тетрадката и се потопих в домашното по математика, което беше за утре, като го използвах за щит, за да не изглеждам жалка.
- Никой не те иска тук – каза женски глас и погледнах нагоре, за да видя Лайла. – Дори не мога да ям, докато те гледам.
Вдигна кутията ми със сок и я изсипа в скута ми. Ахнах. Ледено студената напитка ме накара да скоча от стола си, докато той се спукаше по голите ми крака. Погледнах я кръвнишки и се протегнах с две ръце, като я бутнах назад.
Препъна се, изпусна кутия, но се върна и ме бутна назад.
- О! – извика някой. – Бой!
Столовата избухна в шум, столовете стържеха по линолеума и хората се местеха наоколо, за да виждат по-добре.
Лайла се протегна към косата ми, но се дръпнах назад и плеснах ръцете ѝ настрани. Тениската и късите ми панталони лепнеха по кожата ми, а гняв бушуваше във всеки мускул. Спусна се отново към мен и се приготвих за удар, да я отблъсна отново назад, но тогава, изведнъж, една стена застана пред мен.
Стена с бяла тениска и татуировки.
Миша.
Трей дойде до Лайла и ни доближи, имаше предизвикателство в очите му.
- Махни се от пътя – заповяда той.
- Накарай ме.
Трей се подсмихна, знаеше, че Миша не се шегува, но очевидно не беше готов да се сбие пред всички. Особено, след като му наритаха задника последния път.
- Ако я искаш, ще трябва да минеш през мен – заяви Миша и аз пристъпих от едната му страна, отказвах да се крия.
Сокът лепнеше по краката ми и се стичаше в обувките ми, докато се опитвах да игнорирам шепота около мен. Миша се беше застъпил за мен пред всички и против волята ми сърцето ми се стопли.
- След училище – каза Трей. – Киното на открито.
- Не, ще съм зает довечера - отговори Миша.
Трей се засмя, погледна към приятелите си, всички те вероятно си мислеха, че Миша беше твърде изплашен, за да се появи.
- Така че, какво ще кажеш да го направим сега? – подхвърли Миша спокойно и после удари с юмрук Трей в лицето, като изненада всички ни.
Възклицания прозвучаха из тълпата и Трей се препъна назад, като проклинаше.
- Мамка му!
Миша тръгна напред, но тогава Джей Ди го сграбчи отзад и го задържа, докато директор Бъроуз пристъпваше между момчетата.
- Спрете! – извика тя на двамата. – Спрете веднага!
Миша се бореше срещу захвата на Джей Ди, а Джей Ди беше станал червен само от борбата да го задържи назад.
- Добре, успокой се, човече. Успокой се.
- Махни този задник от мен! – Трей сочеше към Миша, като крещеше на мащехата си.
- Ако се ебаваш с нея отново – изръмжа Миша, - ще направя така, че това което се случи сега да изглежда като сън. – Замълча и после каза на Лайла. – А ти. Не говори с нея отново. Ти просто искаш тя да се чувства толкова грозна, колкото си ти самата.
Тя вдигна вежда и сви ръце на гърдите си. Знаеше, че беше истина, точно както беше истина за мен, но нямаше да го удостои с отговор.
- Няма да се ебавам с нея – подигра се Трей. – Изглежда, че ти вече си бил там и си направил това.
Няколко хихикания се чуха около мен и Миша се освободи от Джей Ди, като гледаше гневно в Трей и изглеждаше така, сякаш си умираше да се увери, че няма да говори глупости отново. Но вместо това се завъртя, хвана ръката ми и ни поведе извън столовата.
- Господин Лорън! – извика директорката.
Но Миша я игнорира и ме дръпна в мъжката тоалетна, намокри няколко салфетки и ги взе.
Побутна ме назад към мивката и коленичи, като вдигна крака ми и го сложи на бедрото си, докато бавно изчисти изсъхналия портокалов сок от крака ми.
Болеше ме глава, затова притворих очи, без да спирам да го наблюдавам, докато тихо и внимателно се грижеше за мен. Намокри още салфетки, обърна се към другия ми крак и после започна да развързва подгизналите ми обувки.
- Все още ли сме приятели? – попитах, а гласът ми се пречупи. – Защото се нуждая от Миша, не от Мейсън.
Сгреших снощи. Всичко беше Миша. Те не бяха отделни.
И имах нужда от приятеля си.
Като държеше изцапаните ми кецове, той се изправи и хвана ръката ми, все още мълчалив, докато ме водеше извън тоалетната.
- Къде отиваме?
- Далеч от тук.
Не си направихме труда да погледнем назад и вероятно утре щях да съм загазила, но никой и нищо не можеше да ме държи далеч от него точно сега. Затегнах хватката си около ръката му, готова да го последвам навсякъде. Поне за днес.
Карахме дълго време и не говорехме. Музиката звучеше, следобеда се заоблачаваше и клепачите ми натежаха, вероятно защото последния път, когато спах добре беше в четвъртък вечер.
Не знаех дали бях готова да му простя, но го исках. Ароматът му, образът му, усещането за него… Той дори не трябваше да ме докосва. Просто да бъда до него в момента беше успокояващо. Може би просто бях уязвима, но точно сега не исках да съм никъде другаде.
Капки дъжд започнаха да падат, когато отбихме в алея водеща към къща, която беше защитена от стена от дървета.
Пеперуди запърхаха в стомаха ми.
- Къщата ти?
Бяхме в Тъндър Бей? Не бях осъзнала, че съм задрямала за толкова дълго.
Влезе в гаража и изключи двигателя.
- Била ли си някога тук?
Кимнах.
- Преди две седмици. Не ми беше писал от толкова дълго. Исках да се уверя, че си добре…
- Не трябва да обясняваш – сряза ме той. – Трябваше да ти пиша. Имаше абсолютното право да се притесниш.
- Защо спря?
Усмихна се нежно, отвори вратата си и взе обувките ми.
- История за някой друг ден. Но няма нищо общо с теб – увери ме той.
- Баща ти каза, че си добре – излязох от пикапа и заобиколих, като го последвах в къщата.
- Баща ми не разкрива лична информация. Каза ли му коя си?
- Щеше ли да ме познае?
- Разбира се – отвърна той, като влезе в стая приличаща на перално помещение и хвърли обувките ми в пералнята. – Виждал е писмата ти да пристигат от години.
Да, разбира се. Ако му бях казала, може би щях да бъда поканена в къщата и можех да видя снимка на Миша. И тогава щях да разбера по-рано кой наистина беше той.
Миша дойде при мен и дръпна нагоре подгъва на тениската ми, но аз спуснах ръцете си надолу и го погледнах.
- Няма никой вкъщи – увери ме той. – Нека да сложим дрехите ти в пералнята. Може да си вземеш душ, а аз ще ти намеря нещо да облечеш.
Отне ми само минутка да го обмисля. Нямах усещането, че трябваше да си тръгвам скоро, а и бях цялата лепкава, въпреки усилията на Миша да ме почисти.
Кимнах и съблякох дрехите си, подадох му всичко, едно по едно. Той сложи късите ми панталони, тениската и бельото ми в пералнята, добави прах за пране и я включи, а после ми подаде тениска от сушилнята.
След като я облякох, го оставих да хване ръката ми и да ме разведе през останалата част от къщата.
Минахме през голяма всекидневна, оглеждах зяпнала от изненада.
- О, Боже! – измърморих.
- Какво?
Поклатих глава.
- Нищо.
Беше смешно наистина. Той се движеше с най-лошите от най-лошите в училище, изглеждаше като престъпник и всички – включително Лайла, Трей и дори аз веднъж – предположихме, че беше бедно дете от приемно семейство или нищо друго освен гангстер.
Ако Лайла откриеше, че живее в къща по-голяма от моята и нейната взети заедно и имаше Гоген висящ на стената, щеше да е първата, която да целуне задника му.
Къщата беше тъмна, но дори така можех да видя, че беше изключителна. Имаше блестящо дърво навсякъде, луксозно изкуство, дребни украшения за декорация и помирисвах богатия аромат на лак. Какво беше казал в писмата си Миша, че работеше баща му? Той беше търговец на антики?
И ако беше син на сенатор, тогава трябваше да бъде добре осигурен.
- Харесваш ли фъстъчено масло и желе? – попита той, като ме водеше нагоре по стълбите. – Това е единственото нещо, което готвя и не изгарям.
- Става.
Поведе ме към просторна баня, много тъмна и много мъжка и отвори стъклената врата, като пусна душа за мен.
- Не бързай да излизаш, отпусни се – целуна ме по челото и взе кърпа от полицата зад мен, като я остави на плота. – Ще отида да ни направя няколко сандвича.
Гледах го, докато излизаше и въпреки височината и мускулите на мъж, най-накрая го виждах като детето, което си представях преди толкова много години, към което толкова се привързах и обикнах. Онова, което си представях като мило, нежно и грижовно.
След душа се подсуших и облякох тениската отново, като открих четка на плота и я задърпах през рошавата си коса. За щастие, нападението на Лайла беше пропуснало главата ми, така че не трябваше да си мия косата.
Излязох в коридора, чух нежните звуци от музика и пристъпих тихо, като ги последвах – но внимателно, в случай, че беше баща му.
Открих Миша в стаята му. Ходеше наоколо, вдигаше някакви дрехи, а на леглото седяха чинии със сандвичи с фъстъчено масло и желе, чепки грозде и кутии със сок до тях.
Сдържах смеха си. Не мислех, че бях обядвала нещо такова от пети клас.
Песен на Пинк звучеше тихо и жеста ме накара да почувствам топлота и уют. Той знаеше, че я харесвах.
Но после огледах стаята му и видях четири кутии, затворени с капаци, сложени една върху друга до стената.
Отидох до там.
- Какво е това? – попитах, като повдигнах капака.
- О, ъм…
Но очите ми се разшириха от изненада и изпуснах капака на пода.
Кутията беше пълна с черни пликове. Със сребърен надпис.
- О, Боже мой! – протегнах се към кутията и прегледах пликовете, като видях почерка си на всеки един.
Той ги беше запазил.
Той ги беше запазил?
Не знам защо, но предполагам, че никога не съм си мислела, че всъщност ги запазил. Защо би го направил? Като се замислех, не можех дори да си спомня какво пишеше в тях. Не е било нещо интересно, щом не си спомнях.
Другите три кутии вероятно също бяха пълни с писма.
- Не мога да повярвам, че съм ти писала толкова много – казах с лек ужас. – Трябва да си бил толкова отегчен от мен.
- Обожавах те.
Погледнах нагоре и го видях да се взира в пода. Болка премина през гърдите ми.
- Обожавам те – поправи се той. – Чел съм всичките поне по два пъти. Любимите ми, много повече пъти.
Любимите му. И тогава си спомних. Писмата, които бях намерила в Заливчето. Когато беше останал там – далеч от вкъщи, – ги беше взел със себе си. Останалите бяха тук.
Сега се чувствах виновна.
- В бюрото ми са – признах аз. – Излъгах. Не ги изгорих.
Той ми кимна леко.
- Да, надявах се да е така. Твоите са в мен, онези които разхвърля навсякъде в Заливчето. В случай, че си ги искаш обратно.
Усмихнах му се леко с благодарност. Да, исках си ги обратно.
Сложих капака обратно, бях любопитна да отворя няколко писма и да съживя всички засрамващи неща, които бях споделила с него през годините. Целувката с език за първи път, музиката, която предполагах, че бях смятала за толкова епична, но сега осъзнавах, че беше някак смотана и всички спорове, в които бяхме влизали.
Като се върна назад във времето, си мисля, че бях доста сурова с него. Имам предвид, да използваш телефон с Android не го правеше интроверт, който вероятно никога нямаше да има работа или валидна шофьорска книжка в същото време. Нямах предвид това.
И бях сигурна, че не беше имал предвид това, което беше казал, когато ме беше нарекъл поклонник на Стийв Джобс, който боготвореше лошата технология, защото бях твърде много с „глава в облаците“ от приложения, за да знам разликата.
Като се замислех, не. Харесваше ми примирието, което имахме днес. Писмата можеха да почакат.
Отидох и седнах на леглото му. Вдигнах краката си и ги кръстосах. Той изрита обувките си и легна настрани, като подпря главата си с ръка.
Взех сандвича и обелих горната коричка, докато той метна грозде в устата си.
Погледнах надолу към храната. Бях гладна, но бях и уморена и внезапно се почувствах сякаш не ми пукаше. Един от нас трябваше да започне да говори.
Той искаше да му споделя нещо истинско? Нещо, което не знаеше?
- Нямах много приятели в началното училище – казах му, все още държах очите си сведени. – Имах един. Дилайла.
Беше тих и знаех, че ме гледаше.
- Тя имаше рошава руса коса, която изглеждаше къса отпред и дълга отзад и носеше старомодни кадифени поли – продължих аз. – Изглеждаха като тези на тридесет годишните. Не беше готина и не се обличаше добре. Беше сама точно като мен, така че си играехме заедно в междучасието, но…
Присвих очи, опитвах се да остана твърда, когато образът ѝ се появи в ума ми.
- Но на мен ми омръзна да не се размотавам с популярните деца – признах си. – Виждах ги да се закачат едни с други, да се смеят и да са обградени от всички, и почувствах… завист. Изхвърлена от нещо по-добро. Чувствах се сякаш ми се смееха. – Облизах сухите си устни, все още отбягвах очите му. – Сякаш можех да усетя очите им да пълзят по кожата ми. Бяха ли отвратени от мен? Защо не ме харесваха? Не трябваше да ми пука. Не трябваше да си мисля, че децата, които ме отбягваха си заслужаваха, но си го мислех.
Накрая вдигнах поглед и открих неговите зелени очи да ме гледат без да мигат.
- И в главата ми – продължих аз, - Дилайла ме спираше. Имах нужда от по-добри приятели. Така че, един ден избягах. Когато междучасието дойде, се скрих зад ъгъла, така че тя да не ме намери и я гледах. Чаках я да излезе и да отиде да си играе с някой друг, така че да можех да направя същото и тя да не ме търси.
Преглътнах, гърлото ми се разтягаше болезнено.
- Но тя не го направи – прошепнах аз, сълзи покапаха от очите ми. – Тя просто седеше до стената, сама и изглеждаше странно и неудобно. Чакаше ме. – Тялото ми се разтресе и започнах да плача. – Това беше денят, в който станах това, което съм сега. Когато започнах да вярвам, че променливото обожание на сто човека струва повече от любовта на един. И за кратко, чувството беше хубаво. – Сълзите потекоха надолу по лицето ми. – Бях изгубена в новото усещане. Да бъда злобна, да пускам бързи обиди, да се присмивам на другите и на учителите ми… чувствах се уважавана. Обожавана. Новата ми кожа ми подхождаше.
И след това ме заляха още образи, все още толкова живи след всичкото това време.
- Но месеци по-късно, когато видях Дилайла да си играе сама, да ѝ се присмиват, без да има къде да принадлежи… започнах да мразя тази кожа, в която ми беше толкова удобно. Кожата на фалшив и повърхностен страхливец.
Изтрих сълзите, като се опитвах да си поема дълбоко въздух. Той ме гледаше, но топлината от срама покриваше лицето ми и бях притеснена. Какво си мислеше за мен?
- И когато започнах да ти пиша една година по-късно – продължих аз - се нуждаех от теб толкова много в това отношение. Нуждаех се от някой, с когото можех да бъда човека, който исках да бъда. Можех да се върна. Можех да бъда момичето, което беше приятел на Дилайла отново. Момичето, което се опълчваше на злите деца и нямаше нужда от тях.
Затворих очи, просто исках да се скрия. Усетих как леглото се помести под мен и ръцете му докоснаха лицето ми.
Поклатих глава и се дръпнах.
- Недей. Аз съм ужасна.
- Била си в четвърти клас – каза той, като се опитваше да ме успокои. – Децата са зли и на тази възраст, всички искат да принадлежат някъде. Мислиш си, че си единствената, която се чувства ужасно? Която е направила грешка? – той побутна лицето ми, като ме накара да отворя очи и да го погледна. – Всички сме грозни, Райън. Единствената разлика е, че някои го крият, а някои го показват.
Оставих храната настрани и пропълзях в скута му, като обвих ръце около него и зарових лицето си във врата му, за да се сгуша по-близо. Той нежно се отпусна назад, като легна и ме взе със себе си.
Защо не бяхме направили това преди години? Защо бях толкова уплашена да го срещна и да променя нещата? Бяхме тук, един за друг, по време на погребението на баба му, дългите летни лагери с почти никаква комуникация помежду си и дори две негови гаджета, от които никога не му казах, че наистина ревнувах.
Защо си мислех, че всички думи, писма, и приятелството щяха да избледнеят толкова лесно?
Ръцете му ме притискаха, докато главата ми лежеше на гърдите му, чувах ударите на сърцето му и лекото ромолене на дъжда по прозореца. Това беше ново за мен. Било ми е удобно на много места, но мислех, че това беше първия път, в който бях някъде, от където не исках да си тръгвам. Клепачите ми се затвориха, сънят ме придърпваше.
- Имам въпрос – проговори той, като ме накара да помръдна.
- Хмм?
- Когато пишеше по стените в училище, подписваше посланията като Хулиган. Защо?
Очите ми останаха затворени, но издишах леко с тих смях.
- Помниш ли писмото, което написа за първата си татуировка и как баща ти ти беше казал, че изглеждаш като хулиган?
- Да?
- Това беше изявление към теб – казах му. – Призив към грубияните и нарушителите.
- Но защо не използва собственото си име?
Присвих вежди.
- Защото не исках да ме хванат.
Разбира се.
- Добре… - каза той. – Така че, това, което направи беше да се скриеш в тъмното и да споделяш мислите си анонимно, защото искаше да бъдеш чута, но не и да ти се присмиват. Така ли?
Отворих очи, докато мислех. Това ли правех?
- Искаш да бъдеш обичана, без да рискуваш с последствията, така че се протягаш, за да получиш вниманието, от което се нуждаеш, докато се наслаждаваш на лукса да не поемаш отговорност за тези думи.
Присвих се. Не ми харесваше какво казваше или фактът, че го казваше, но не можех да отрека, че беше прав.
Не исках да чуя мнението на другите, защото ако знаеха, че бях аз, реакциите им щяха да бъдат различни. Но също не беше много честно да хвърлям неща в лицата им и да се крия под носовете им.
- Сам, Празен, Измамник, Срам, Страх – измърмори той, като ме стисна по-силно. – Не го ли схвана вече? Не трябва да се плашиш или срамуваш. Никой не го прави по-добре от теб. Не можеш да бъдеш заменена. Не всеки ще види това, но само ти трябва да го видиш.
Целуна косата ми, а аз обвих ръце около тялото му. Никой не ме прави по-добър от мен самата.
Отново затворих очи, докато слушах това, което казваше. Бях се променила, защото смятах, че това, което имах не си заслужаваше достатъчно. Бях им позволила да ме накарат да мисля така, но кой ги беше упълномощил? Можеше повече да не бъда обожавана, но можеше също и да не бъдех толкова нещастна.
И можеше и да ям сама, но това не беше толкова ужасна компания, нали?
Усетих го да мърда под мен и после едно одеяло покри краката и тялото ми, като запази топлината ни под завивките. Бавно се предадох на съня под звуците на дъжда и сърцето му.


Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

4 коментара:

  1. сега остава и той да разкрие тайните си ...
    струва ми се даже, че ще са по-интересни.

    Благодарих ли вече за превода?
    БЛАГОДАРЯ :)

    ОтговорИзтриване
  2. Колко хубаво че се появи и я защити , дано и Миша и каже всичко

    ОтговорИзтриване
  3. Браво на Миша ,радвам се че я защити от Трей и другите . Благодаря Ви момичета !!!

    ОтговорИзтриване