Глава 19/2 - Хулиган 57


Глава 19

Част 2

Райън

Всички се насочиха към часовете си или към столовата за обяд, а аз стоях до чешмата и си пълнех бутилката с вода. Не ми се ходеше в столовата днес, въпреки че бях малко гладна.
Знаех, че трябва да вляза. Трябваше да седна на някоя маса, без да се крия зад телефона ми, домашното или книга и просто да бъда там. Ако чуех шепоти, тогава нека така да бъде. Нека си говореха.
Но днес куража ми го нямаше по някаква причина. Може би просто не исках да ги виждам. Може би не ми се искаше да ме заливат със сок, когато трябваше да бъда тук половината вечер.
Може би си позволявах просто да се покрия за днес.
Коридорът бавно се изпразни, обувки скърцаха по пода и шкафчета се затваряха. Тракането на табли и шума от разговори се носеха по коридора и чух от лявата ми страна да се отваря врата. Погледнах нагоре и видях Трей да излиза от тоалетната. Държеше черна връзка с флагче закачено на нея и отиде до кошчето, скъса го и го направи на парчета, а после го хвърли вътре.
Предположих , че това беше на Мани. Беше един от готик герданите, които носеше с името на някаква група на нея или нещо такова.
Трей вдигна очи и ме видя, а аз завих капачката обратно на бутилката си за вода и тръгнах към него, като останах далеч от дясно, за да отида нагоре по стълбите към библиотеката.
Но той се забърза и ме спря, като ме притисна към стената.
Издишах тежко и се обърнах ядосано.
- Къде ти е бодигардът? – попита той, като облегна ръцете си на стената от двете ми страни и блокира бягството ми. – О, точно така. Чух, че е напуснал училище. Ще се връща ли?
Бутнах ръката му, като се опитах да се изплъзна, но той ме блъсна назад и изпуснах бутилката си.
- Махни се от мен, по дяволите! – изръмжах аз.
- Вината е само твоя – отвърна той. – Не трябва да си сама с мен. Сама си изпроси това.
Хвърлих поглед настрани, като търсех някой възрастен. Но коридорът беше почти празен.
- Знаеш ли какво мисля да направя? – усмихна ми се перверзно. – Някоя вечер, ще те хвана на паркинга след уроците ти по плуване, ще разтворя тези красиви крака и ще те изчукам точно там на земята. Би ли искала това, скъпа?
- Не ме е страх от теб.
- Но можеш ли да ме надбягаш? – погледна ме развеселено. – Приятелят ти сега го няма. Всеки ъгъл, зад който завиваш, всяка нощ, когато си лягаш, аз ще бъда там и ще открия точно какво съм пропуснал.
Отблъсна се от стената и аз свих пръсти в юмруци, като осъзнах, че бяха изтръпнали.
- Ти си просто като всяка друга кучка в това училище. Те всички го искаха.
Поех дълбоко въздух, докато го гледах да върви надолу по коридора към столовата и се опитах да нормализирам пулса си.
Не ме интересуваше, че си мислеше, че може да му се размине. Щях да говоря с майка ми довечера и да отнеса въпроса до директорката. Ако тя не се оправеше с него, тогава щяхме да действаме през главата й. Той нямаше да ме заплашва отново.
Тръгнах към стълбите, но видях вратата на мъжката тоалетна, от която Трей беше излязъл и си спомних черния гердан.
Сигурно го беше взел от Мани. Ако Мани беше там, защо не беше излязъл все още?
Огледах се, не виждах никой в коридора и забързах към вратата на тоалетната, като бавно я бутнах да се отвори.
- Мани? – извиках.
Защо, по дяволите, правех това? Той не би искал да ме види. Сигурна бях, че беше добре.
- Мани, Райън е – казах аз.
Нямаше отговор и за момент си помислих, че тоалетната беше празна, но после чух шум и пристъпих вътре.
Минах покрай празните кабинки, отидох до мивките към скритото място, където стоеше сешоара за ръце.
Мани беше с гръб към мен, раницата му висеше от дясната му ръка, а главата му беше наведена.
Трепереше.
- Мани?
Той вдигна глава, но не се обърна.
- Изчезни! – заповяда той. – Разкарай се, мамка му, от мен!
- Мани, какво се е случило?
Пристъпих настрани, опитвах се да видя лицето му, но после видях нещо и спрях. Кръв се спускаше от ухото му надолу по врата.
Дупката на ухото му, където беше стоял черния цилиндър сега беше празна и кървеше, въпреки че кръвта изглежда беше спряла.
Трей. О, Боже мой, дали го беше изстръгнал?
Пристъпих към Мани, но той трепна и се отмести.
Разбира се. Защо тя би помогнала? За него бях толкова опасна, колкото и Трей.
Той мислеше, че щях да го измъчвам. И защо не? Правех го постоянно.
Тъга изпълни сърцето ми. Колко ли пъти го бях карала да се чувства сам?
Останах на място, не исках да го плаша, но исках да помогна.
- Няма винаги да бъде така.
- Винаги е било така – отвърна той.
Стоях там, мислех си за началното училище. С Мани се разбирахме добре до четвърти клас, когато аз… се промених. Но дори преди това, той беше в периферията на каквото и да се случваше. Беше малък и дългурест, никога не го избираха за игрите и често беше загазил, защото не си беше предал задачите. Тогава знаех, че му беше малко стресиращо вкъщи, но другите деца не разбираха нещата така. Те просто съдеха.
- Когато бях малък – продължи той – можех да си отида вкъщи и да се махна от това. Но сега сме по-големи. Имаме Facebook и всичко, което казват за мен през деня, мога да го видя онлайн всяка нощ.
Можех да чуя сълзите в гласа му и исках да взема малко кърпички, за да почистя кръвта, но и не исках да спира да говори.
- Един от твоите приятели-задници бутна таблата, която носех към дрехите ми и обърна цялата храна навсякъде по мен, а първото нещо, което всички направиха беше да си извадят телефоните. И после трябваше да го преживявам чрез снимките, които получавах като новини на всеки час  - дори дни и седмици по-късно. Отново и отново. Не мога да избягам от това вече. Не мога дори и след като напусна училище.
Никога не бях мислила за това по този начин. Когато бяхме по-малки, динамиката на приятелствата и вписването бяха трудни само в училище. Когато си отидехме у дома, бяхме свободни и повечето от нас, за щастие, се чувствахме сигурни там. Сега, единственото нещо, което напускахме след училище, беше училището. Напражението, клюките, лошите чувства, всичко ни следваше у дома онлайн. Нямаше почивка от това.
- Това е константа. Унижението…
- Няма винаги да е така – казах отново, като се приближих по-близо.
- Моето семейство го вижда, сестра ми и техните приятели. Засрамвам ги – той трепереше, като хлипаше отново. – Затова се друсам.
Извади парцал и флакон със спрей от раницата си, аз се приближих, а буца беше заседнала в гърлото ми.
- Толкова надрусан, колкото мога и толкова често, колкото мога – каза той, - така че да мога да понеса шибаната болка от дишането, яденето и гледането на хора като теб.
- Мани…
- Когато всичко е болезнено… - той пусна раницата и пръсна от флакона на парцала. – Започваш да се питаш „какъв е смисъла?“. На никой не му пука и на теб започва да ти пука дори по-малко. Просто искаш болката да спре.
Поднесе го към носа си, но аз се протегнах, като избих парцала от ръката му и сграбчих флакона.
Обвих ръка около него и го дръпнах към мен. И двамата започнахме да плачем.
- Всичко е наред, всичко е наред – прошепнах аз.
Пуснах нещата на пода и задържах крехкото му треперещо тяло, докато сълзи се стичаха по лицето ми. Какво, по дяволите? Как стигнахме до тук? Не беше такъв като дете. Никой от нас не беше такъв.
Той дишаше тежко, а аз мислех за всичките случаи, в които не се замислях какво причинявам на другите и за всички неща, които не виждах. Всички случки, в които бях игнорирала какво се случваше заради страха да бъда сама, празна и засрамена от това коя бях.
Някога бяхме деца и се харесвахме. Бяхме щастливи. Как се промени това?
Отдръпнах се и хвърлих нещата в боклука, намокрих няколко кърпички, за да почисти врата си.
Подадох му ги, наведох се към плота и опитах да успокоя риданията в гърдите си.
Това беше лудост. Как можеше да се наранява така? Трябваше да знае, че ставаше по-добре. Светът щеше да се отвори и ние нямаше да се чувстваме толкова като хванати в капан. Просто трябваше да упорстваме.
Но когато погледнах към него - видях сълзи да се стичат по лицето му, с торбички под очите му и се взираше настрани. Той разсеяно триеше кръвта от врата си, като изглеждаше дяволски празен и сякаш беше приключил с упорстването.
Изтрих сълзите си и се опитах да звуча по-уверено.
- Няма винаги да е така – исках да знае това.
Но той просто погледна към мен, изглеждаше сякаш се държеше на косъм.
- Кога става по-добре?
Сърцето ме болеше. Да, кога? Колко дълго трябваше да чака?
Винаги трябваше да има надежда – ние се променяхме, нашето обкръжение се променяше и нашите общности се променяха. Щеше да стане по-добре.
Но това не означаваше, че бяхме безсилни междувременно. Не можех да променя живота му досега, но можех да направя това сега.
Вдигнах раницата му и се изправих, като му я подадох. Хванах ръката му и го поведох към коридора, като го видях да хвърля мокрия парцал в кошчето на излизане.
Пресякохме коридора към столовата и отпуснах хватката на ръката му, просто в случай, че искаше да ме пусне.
Но той не го направи. Ходехме ръка за ръка към редицата за обяд, вече чувахме оглушителния шум да утихва леко и мърморене се разнесе из стаята.
Подадох му поднос и взех един за себе си.
- Защо правиш това? – попита той с тих глас. – Ти не ме харесваш.
- Винаги съм те харесвала – обърнах очи към него. – И имам нужда от приятел.
Той приемаше лошото ми държание към него лично, но нещата бяха различни за мен.Никога не бях спирала да харесвам Мани.
Преместихме се надолу по редицата, а гърба ми беше горещ. Надявах се дължи на параноята, заради която усещах всички тези погледи. Ако ли не, предполагам, че бях хвърлила ръкавицата. И без Миша тук, този  път, за да ме пази. Ето ни и нас.
- Аз винаги ям в библиотеката – той се огледа нервно.
Взех си купичка желе.
- В столовата се яде.
- Всички ни гледат.
- Това е, защото имаш по-хубав задник от моя, затова.
Той се засмя, но бързо спря, вероятно, защото не беше сигурен, че можеше да ми се довери. Не го винях.
Напълнихме подносите си с чипс, макарони със сирене и кексчета. Взех си също и кола, защото, майната му, бях гладна и исках да изпия няколко калории днес.
След като платихме, отидох до една кръгла маса и погледнах назад, като се уверих, че ме следва.
Очите му оглеждаха в ляво и дясно, докато носеше таблата и раницата си и вероятно беше адски нервен. Все пак, не можех да си спомня последния път, когато го бях забелязала тук, а всички гледаха към нас.
Задържах погледа си напред и оставих таблата си върху масата, като седнах. Той бързо се плъзна в стола си от другата страна на масата и въпреки че космите по кожата ми бяха настръхнали, бях наясно с всеки шибан човек тук. Вдишах дълбоко и му се усмихнах уверено.
- Виждаш ли? – похвалих се, докато отварях колата си. – Вече става по-добре.
Но тогава нещо се разби пред мен, храната ми се разплиска и изпъшках, като моментално застинах, когато макароните със сирене удариха ръката и косата ми.
Какво по…?
- Уауу! – викове прозвучаха през стаята, последвани от смях и знаех, че идваха от старата ми маса. Хората около нас забелязаха и започнаха да се смеят, някои извадиха телефоните си и снимаха.
Седях там замръзнала.
Погледнах нагоре, видях дебел макарон със сирене да виси от косата ми над челото и хвърлих поглед към Мани, когато се протегна и вдигна червената ябълка, която се беше разбила в таблата ми. Взираше се в мен, изглеждаше изненадан, но после очите му се стрелнаха към макарона и той изсумтя.
- Хей! – казах. Това не беше смешно!
Но той все пак се смееше, тресеше се от смях.
Завъртях очи, усещах стомаха си свит на кълбо, но оставих напитката си долу и издърпах макарона от косата си. Взех кърпичка и започнах да си почиствам ръката, там където плътното сирене беше полепнало за кожата ми.
- Здрасти – каза мъжки глас.
Погледнах нагоре и видях Джей Ди да си издърпва стол. Взе ябълката от Мани и я метна през столовата, обратно там, от където беше дошла. Не погледнах, но чух удар и писъци.
- Какво правиш? – попитах, докато го гледах как се обляга на стола и се отпуска.
Той сви рамене, взе колата ми и разви капачката.
- Е, когато момичето ти се чука с най-добрия ти приятел е време за ново момиче и нов най-добър приятел, предполагам.
- Ние те харесваме повече, във всеки случай – каза някой.
Обърнах глава, за да видя как Тен сядаше до Мани. Той погледна към хлапето.
- Здрасти.
Мани седеше прегърбен, внезапно уплашен дори да погледне към някого.
- Здрасти – измърмори той.
Джей Ди отпи от колата ми.
- Кога разбра? – попитах го. Сигурна бях, че Миша не му беше казал.
- Малко преди да напиша посланието на моравата, което я издаваше.
Вдигнах рязко вежди, а Тен се вгледа в него шокиран.
- Бил си ти? – изстрелях аз.
Мили Боже! Ако е знаел тогава, как просто е стоял и се е правил на глупав около тях през цялото време?
- Предполагам, че ме беше страх да стоя сам – обясни той. – Докато не ви видях да го правите преди пет секунди.
- Ти не си Хулиган – изрече Тен повече като въпрос отколкото като твърдение.
Джей Ди просто поклати глава.
- Ъм, не. Беше само онзи път.
Веднага се зачудих дали не трябваше да им кажа кой беше Хулиган, но не. Неподходящо време, неподходящо място и не бях сигурна, че Хулиган беше приключил все още. Не исках да излизам на светло, докато не бях готова.
Приключих с почистването и отворих пакетчето с чипс благодарна, че всички в стаята изглежда се бяха върнали към разговорите си. Благодарение, без съмнение, на пристигането на Джей Ди и Тен.
Предполагах, че това, което винаги си бях мислила, беше наистина вярно. Безопасността беше в числеността.
- И така, имам лимузина за бала – каза ми Джей Ди, като гледаше към всички. – Групова среща?
Тен кимна, но двамата с Мани замълчахме. Вярвах на Тен, но не бях напълно сигурна за Джей Ди все още. Всичко, което бях забелязала в него през последните няколко седмици ми казваше, че беше честен, но сега бях параноична. Не исках да бъда подлъгана да отида на бала и упс… после да бъда натопена в животинска кръв като в Кери.
- Това не е шега, нали? – попитах го. – Съгласен си?
Той ме погледна замислено.
- Ако Мейсън не е тук, те ще трябва да минат през мен, за да стигнат до теб – и после погледна към Мани. – До теб също. И повярвайте ми. На никой не му харесва да минава през мен.
Не можах да се сдържа и се усмихнах. Той беше осемдесет килограмов бъдещ футболист на Университета в Южна Калифорния и въпреки че винаги е изглеждал доста безобиден, хората знаеха, че не трябва да се закачат с него.
- Звучи добре тогава. С удоволствие – обърнах се към Мани. – Ти?
- Имаш ли рокля? – намеси се Тен, като го попита.
Мани се намръщи и му хвърли мръсен поглед.
- А ти?
Тен се усмихна, а Мани изглеждаше малко по-спокоен.
Той не отговори, но щях да му се обадя по-късно. Не ни вярваше и не исках да го притискам точно сега.
Всички започнаха да ядат. Джей Ди крадеше храна от таблите на всички, а аз извадих телефона си, за да пиша на Миша. Надявах се, че нямаше нищо против да го поканя на бала.
Но после се замислих върху това и отидох в Гугъл, за да намеря неговия Facebook профил. Бях чела толкова много за живота му и сега мислех, че искам да го видя. Предполагах, че последното нещо, за което искаше да говори беше бала, но исках да му го кажа по-скоро. По-рано, отколкото по-късно, за да можеше поне да помисли за това.
Но когато написах Миша Леър Грейсън в търсачката и плъзнах пръст по страницата, за да намеря каквото ми трябваше, но внезапно бях изгубена в много повече информация,  отколкото можех да се справя.
Коремът ми се сви и сърцето ми заби учестено.

О, Боже мой!

Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

6 коментара:

  1. Намерила е статии за сестра му? За неговите родители? За него???
    Много се радвам, че започна вече да се държи както трябва. Нямам търпение да разбера как ще се развият нещата с новата ѝ група приятели. Благодаря за превода! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Ух, главата спря на най-интересната част ,какво ли ще научи за Миша ? Мисля си дали няма да е нещо свързано с майка му и да разбере за смъртта на сестра му .

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря :) Става все по-интересно, нямам търпение да разбера какво ще се случи и какво е открила Райън за Миша.

    ОтговорИзтриване
  4. Дам пак на най- интерсната част свърши, ех сега сън няма да ме лови цяла вечер... С нетърпение ще очаквам утрешната доза!
    Благодаря ви и лека вечер на всички!

    ОтговорИзтриване
  5. И така тя разбира за Ани предполагам😂😂😂Благодаря за главата

    ОтговорИзтриване