Глава 20 - Хулиган 57



Глава 20

Райън

Заливчето се зададе отпред, масивно и впечатляващо под сивите облаци. Паркирах до пикапа на Миша, излязох от джипа и тръгнах към входа.
Сега знаех защо беше спрял да пише преди три месеца.
Не трябваше да го оставям толкова дълго. Беше напълно егоистично да седя там, да го чакам да се осъзнае и да ми пише – като предполагах, че проблемите му бяха дребни и незначителни – и че да запазя връзката ни такава, каквато е била, беше по-важно.
Разбира се, нямаше да спре да ми пише заради нещо тривиално. Беше ми се отдал в продължение на седем години. Защо си бях помислила, че ще бъде толкова нехаен, че да ме зарежеше така внезапно?
И сега знаех защо се беше крил там, далеч от баща си дори. Имаше смисъл.
Почти.
Докато вървях из парка, усещах студения бриз, от пороя вчера, да гали ръцете ми. Въздухът беше плътен и тежък, а облаците отгоре заплашваха със същата буря. Обгърнах се, за да се предпазя от лекия хлад.
Като се огледах наоколо, минах покрай въртележките и старите павилиони за игри, и забелязах къщата на поддръжката отпред. Влязох и тръгнах надолу по тъмното стълбище, като веднага видях светлина надолу по коридора.
Това място ме плашеше. Бях чула, че някакви хора от Тъндър Бей са купили мястото и имали планове да съборят стария увеселителен парк и да го превърнат в хотел с голф игрище и яхт-клуб, но може би беше само слух.
Бих се натъжила ако мястото изчезнеше, но да… Завих зад ъгъла, като почти очаквах да видя смъртоносни клоуни да се кикотят сред разрухата.
Твърде много филми на ужасите, предполагах.
Стаята на Миша светеше. Видях включена лампа на нощното шкафче, както и няколко свещи на масата в другия край на стаята. Той лежеше по гръб на леглото, краката му бяха на пода, а ушите му бяха покрити със слушалки, докато потупваше бедрото си с молив.
Имаше няколко кашона, които явно бяха пълни с нещата му и седяха до вратата. Освен леглото, масата и лампата, всичко друго беше опаковано.
Усмихнах се нежно, неспособна да откъсна очи от него. Начинът, по който кракът му тактуваше в ритъма, който чувах от слушалките. Начинът, по който халката на устната караше устата му да изглежда като нещо за ядене. И тъмно кестенявата му коса – почти проклето черна – висяща на кичури, сякаш току-що е бил отвън на вятъра.
Сърцето ме заболя, стомахът ми се преобърна и дробовете ми се изпълниха с въздух, който изпрати тръпка надолу по гърба ми.
Обичах го.
Приближих се, като се качих върху него, обкрачих кръста му и сложих ръце от двете страни на главата му. Той се завъртя и отвори очи, погледът му стана нежен и щастлив, когато ме видя.
Дръпна слушалките си.
- Добре ли си?
Знаех, че беше притеснен да ме остави в училище с Трей и Лайла наоколо и без него. Кимнах.
Бях изкушена да му разкажа за деня си. Заплахите на Трей, Мани в тоалетната, Джей Ди и Тен на обяд. Но без повече разсейване.
- Защо не ми каза за Ани? – попитах го.
Изражението му стана мрачно и той бавно се изправи и седна. Преместих се, като се плъзнах на леглото и седнах до него.
- Щях да ти кажа – каза той, като избягваше погледа ми, докато изключваше iPod-а си. – Просто чаках да се по-успокоим.
Можех да разбера това, но нямах предвид времето, когато беше дошъл тук като Мейсън. Имах предвид писмата му.
- Бях чула за това и видях името в интернет – казах му, - но… защо ми каза, че последното ти име е Леър?
Когато бях чула за седемнадесет годишното момиче, което беше починало на Олд Поинте Роуд от сърдечен удар, бях прочела, че името й е било Анастейжа Грейсън.
Ани, предполагах, че беше съкратено от Анестейжа, но Миша никога не ми беше казвал истинската си фамилия.
- Леър е второто ми име – отговори той. – Фамилно име. Всички в Тъндър Бей знаят кои са Грейсън, а дядо ми е важна клечка. Винаги е имало натиск да бъда нещо определено и да се държа по определен начин. Беше толкова тежко, когато бях дете и когато започнах да ти пиша, видях това като възможност да бъда свободен по някакъв начин. Без наистина да помисля, че хлапе на нашата възраст едва ли знаеше кой е сенатор Грейсън така или иначе – той леко се усмихна. – Законно го смених на Леър, когато станах на осемнадесет, обаче. Подхожда ми доста повече.
Предполагам, че не бях единствената, която се преструваше на някой друг.
- Тя беше ученик с почести – обясни той, - атлет и винаги идеална. Чудех се как го правеше – как намираше времето и енергията да бъде всичко, което беше. Твърде късно осъзнахме какво е правила с тялото си. Имаше сигнали, а ние ги бяхме пропуснали. Взимаше пари от портфейла ми, часовете, които издържаше, намаления апетит…
Бях чела детайлите, когато накрая полицията издаде името й преди няколко месеца. Беше тичала, било е късно и е била сама. Колата й не била запалила, така че те предполагаха, че се е опитала да изтича до бензиностанция или нещо такова.
Беше колабирала с телефона си в ръка и докато помощта стигне до нея, тя беше починала. По-късно беше открито, че е злоупотребявала с наркотици от доста време.
Не бях следила историята и не й отделих много внимание тогава. Тя беше просто момиче, което не познавах. Но бях чула достатъчно, за да знам подробностите и исках да се свия, като се сетих за времето, когато си бях мислила за това, без да осъзнавам коя беше тя.
Сестрата на Миша.
- Това беше нощта, когато се срещнахме на лова на съкровища – казах аз, като си спомних датата в новинарската статия.
Той кимна разсеяно, все още загледан настрани.
- Двамата бяхме вътре и си говорехме, докато тя е…
Умирала. Отместих поглед.
- Не можех да понасям нищо след това – обясни той. – Спрях да пиша, защото не можех да говоря за това, но не можех да говоря също и за нищо друго. Не можех да продължа като преди и не можех да се изправя пред реалността, че нея я няма. Чувствах се ужасно – накрая той ме погледна. – Имах нужда от теб, но просто не знаех как да говоря вече с теб. Или с който и да било друг. Бях се променил.
- Може да говориш сега.
Той се усмихна, като ме придърпа обратно в скута си.
- Да. Не съм сигурен, че някога ще се откажа от теб отново.
Допрях чело до неговото, без да знам какво бих правила без него. Мразех, че беше спрял да пише. Мразех, че се беше преструвал на Мейсън. Но бях толкова доволна, че бяхме тук.
Просто наистина мразех, че смъртта на сестра му го беше довела тук.
- Разбирам защо спря да пишеш и защо си дошъл тук, за да се махнеш, но… - погледнах го в очите. – Защо се записа на училище? Ако не е било заради мен, за какво беше?
Той поклати глава и издиша.
- За нищо.
- Миша.
- Наистина беше нищо – каза той, като ме отряза. – Мислех, че имам друга причина, за да бъда тук, някой, когото познавах, но не. Беше тъпо и се чувствам глупаво. Не трябваше да идвам – и после той се усмихна, като обви ръце около мен. – Но не съжалявам, че го направих.
Вдигнах глава раздразнена. Отново беше потаен.
- Обичам те! – каза той. – Само това има значение.
Изглеждаше толкова спокоен и щастлив, не исках да развалям това. Поех дълбоко въздух и се отпуснах в него.
- Може ли да получа шала обратно?
- Да.
- Обичам те! – казах. Пръстите ми изтръпнаха, а пулсът ми се ускори.
Пръстите му стиснаха талията ми.
- Време беше, мамка му!
Издишах през смях и го целунах. Винаги трябваше да ме дразни.
- И мисля, че е време да се запозная с майка ти – заяви той.
- Ъгх, трябва ли да го правим? – прокарах целувки по бузата му и надолу по врата му, по-заинтересована от нещо друго в момента.
- Мислиш, че няма да ме хареса?
Въздъхнах, като погледнах нагоре към него. Майка ми беше страхотна, но беше строга. Ако ме видеше влюбена и замаяна и така нататък, първата й работа щеше да бъде да се увери, че нямаше да зарежа колежа и да се омъжа.
- Е, ти си внук на сенатор, предполагам – казах му. – Може ли да започнем с това?
Той изсумтя, докато клатеше глава. Предположих, че това беше не.
- Добре, хубаво – казах аз. – Но после ще те помоля за услуга.
- Помоли ме сега.

- Ех! – възкликнах аз. – Ще ти кажа в пикапа. Малко е незаконно.

Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

5 коментара:

  1. Благодаря! Нямам търпение да разбера какво е измислила Райън :)

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря!Книгата до тук много ми харесва, с нетърпение чакам продължението!

    ОтговорИзтриване