Глава 21 - Хулиган 57



Глава 21

Райън

Вдигнах малкия сак и чух дрънкането на няколко флакона вътре. Е, предполагам, че беше по-добре, отколкото преди. Не исках да се издам пред семейството си, когато сляза долу, така че бях увила флаконите в няколко дрехи, като се надявах да заглушат звука.
Тази нощ щеше да е последното ми малко нападение и Миша щеше да ми помогне. Само че, този път нямаше да имам вина за това. Бяхме бунтовници с причина цел.
Добре, с малка причина цел, поне.
След като се огледах в огледалото за последен път, грабнах чантата, когато чух звънеца да звъни и се усмихнах. Той беше тук.
Излязох от стаята и вдигнах подгъва на роклята си, докато слизах по стълбите. Майка ми и сестра ми се бяха разположили в дневната, свити около купа с пуканки да гладат страшни филми тази вечер, но в действителност, просто чакаха, за да видят Миша отново.
Когато го доведох вкъщи миналата седмица, майка ми моментално го хареса. Много. Особено с нашата история. Тя знаеше колко много означава Миша за мен и беше невероятно най-накрая да го срещне.
Сестра ми, мисля, че беше просто подразнена. О, виж! Не ме е изоставил. Харесваше ме. Обичаше ме. И беше готин.
Но тя ме дразнеше по-малко през изминалата седмица и се опитвах да положа усилие с нея. Все пак, отношенията със сестра ми бяха колкото по моя вина, толкова и по нейна. Може и да беше зверче като дете, да мразеше, че винаги трябваше да ми държи ръката, така че да не бъда сама, но като пораснахме, аз бях тази, която се беше отдръпнала. Сега внимавах какво говорех и се стараех да не издигам стена всеки път, когато навлезеше в пространството ми. Щеше да отнеме известно време, но мислех, че щяхме да успеем.
Тя дори ми беше направила прическата за тази вечер.
Стигнах края на стълбите и видях мама вече да се насочва към фоайето. Оставих долу чантата и се изправих, точно когато отвори вратата.
Миша стоеше там, висок и облечен в черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Всичко му стоеше идеално и дори беше затегнал вратовръзката си. Косата му беше стилизирана, а единственото нещо, което си изглеждаше същото беше сребърната халка на устната му. Дори яка покриваше малката част от татуировката му, която се изкачваше по врата му.
Обичах начина, по който изглеждаше и се обличаше обикновено, но имаше нещо в него с костюм. Изглеждаше толкова пораснал. И наистина секси.
И оценявах усилията, които полагаше, за да впечатли майка ми. Когато го бях довела вкъщи за първи път,  беше взел горнище с качулка от пикапа и го беше облякъл преди да влезем в къщата, като беше придърпал надолу ръкавите, за да покрие татуировките си. Беше притеснен, че майка ми щеше да го съди преди да го опознаеше.
Но това се промени, когато тя му показа татуировката на малката японска буква, която имаше на рамото си от колежа. По онова време японските букви били върхът. Той си беше отдъхнал леко.
Очите му срещнаха моите и после се спуснаха надолу към роклята ми без ръкави, червена, дълга до земята, с висока яка и украсена с връзки с камъни и перли, които се простираха през голия ми гръб. Сестра ми ме беше и гримирала, а мама беше пуснала музика и беше направила потопени в шоколад ягоди, докато се забавлявахме заедно с приготвянето ми. Първоначално, плановете бяха да отида с Лайла и момичетата до салона, но днес беше идеално. Радвах се, че прекарах деня със семейството си.
Вдигнах ръце, позирах и дразнех.
- И така, изглеждам ли сладка?
Той пристъпи навътре и дойде до мен, като се наведе и ме целуна по бузата.
- Не това е думата, която бих използвал – прошепна той.
- И двамата изглеждате страхотно – намеси се мама.
- Не си подхождате – отвърна сестра ми и  погледнах нагоре, за да я видя как влизаше във фоайето.
Беше облечена в оскъдните си къси панталонки за спане, вероятно заради Миша и  си помислих дали да не сложа оцет във водата й за уста.
Подхождаме? Като вратовръзката му и роклята ми?
Но Миша я погледна и сложи ръка на сърцето си, като се преструваше на искрен.
- Ние си подхождаме тук.
Изсумтях и тихо се засмях.
Сестра ми завъртя очи, а мама поклати глава усмихната.
- Добре, да вървим – казах аз.
Наведох се, за да взема чантата, за която майка ми си мислеше, че съдържа резервни дрехи за партитата, на които нямаше да ходим по-късно.
Но тя извика:
- Снимки!
И аз спрях. Въздъхнах леко, слязох от последното стъпало и Миша ме завъртя, като притисна гърба ми към гърдите си.
- Традиционна ухилена бална поза – обясни той.
- О, добре тогава. Щом трябва.
Сестра ми сви ръце пред гърдите си, изглеждаше недоволна, докато гледаше как мама ни снима. Разбира се, че исках снимки. Не бях човека, които щеше да развали забавлението. Но аз имах онази първа наша снимка от лова на съкровища и усещах, че Миша просто ми правеше услуга, като идваше с момчетата и мен. Не исках да го притискам.
Но изненадващо, изглежда, че на него му харесваше. Като ме завъртя обратно, обви ръце около мен и ме погледна в очите. Мама направи няколко бързи снимки.
Сърцето ми вече биеше силно и се вгледах в устата му, като усетих, че тялото ми се стопли. Предпочитах да бъда сама с него тази вечер.
- Ъгх, вземете си стая – Карсън изхленчи и се обърна, като се насочи обратно към дневната.
Продължих да се взирам в Миша.
- Райън, прибери се до два часа – каза мама.
- Това е бал – изтъкнах аз. – Нещо за цяла нощ е.
- Два часа – повтори тя, като гледаше между нас с ясно предупреждение.
Но аз продължих все пак да споря.
- Седем.
- Три.
- Три и Миша може да дойде за закуска сутринта – притиснах аз.
Тя кимна утвърдително.
- Добре. Но бухтички. Никакви гевречета с халапеньос.
- Знам.
Взех чантата предпазливо, като внимавах да не ударя флаконите един в друг и прошепнах на Миша, докато минавах покрай него.
– Надявам се, че ще бъдеш тук наистина рано, защото няма да ти позволя да си тръгнеш.
Той тихо се засмя и отвори вратата, като ме поведе навън. Вероятно не искаше да се натъква на лошата страна на майка ми сега, когато се бяха срещнали, но знаеше, че нямаше да може да ми откаже.
Тръгнахме надолу по стълбите и той взе чантата от мен, когато забелязах лимузината да стои на тротоара. Отидох до там, спрях и му позволих да отвори вратата.
- Здравей! – разнесоха се гласове.
Видях Джей Ди, Тен и Мани да седят вътре, хапваха и пиеха кола, но като познавах Тен, имаше алкохол някъде там.
- Здравейте, защо не влязохте, момчета? – попитах, докато се качвах.
- Снимка от бала с четири момчета? – подразни ме Джей Ди. – Помисли си какво би написала Лайла във Facebook за това.
Да, вярно.
Но после вратата на колата се затвори и аз извърнах очи към Миша, за да видя как се навеждаше и надничаше през отворения прозорец.
- Какво правиш? – попитах аз.
- Ще се видим на бала.
Какво?
Започна да се отдалечава и проврях глава през прозореца.
- Миша!
Обърна се, докато вървеше назад, а аз забелязах пикапа му зад него. Трябваше да е карал до тук, а момчетата бяха дошли после.
- Не се тревожи – извика той - и се забавлявай. Ще бъда там.
Загледах се след него, напълно объркана.  Беше взел също и чантата със себе си. Нямаше да направи нещо без мен, нали?
По дяволите!
Седнах обратно на мястото си и се намръщих. Сега нямаше да вляза на бала с четирима мъже.
Усетих как лимузината се задвижи и забелязах, че вътре също беше тихо. Погледнах нагоре и видях, че Мани, Тен и Джей Ди се взираха в мен.
И после Джей Ди проговори:
- Кой е Миша?



Хотел Бакстър беше украсен, когато ние пристигнахме. Бели светлини светеха в дърветата и красиви фенери от края на деветнадесети век блещукаха с малки пламъчета, като ни отвеждаха до балната зала. Бързата музика вибрираше в лобито и вече можех да подуша храната.
Отпратихме лимузината, като се надявах, че Миша щеше да задържи транспорта си, когато стигнеше до тук, но когато влязохме на бала, все още не го виждах.
Стаята беше изящно украсена в черно и зелено – цветовете на училището ни – с балони, свещи и бели ленени покривки на масите. Погледнах нагоре към сцената, където групата свиреше кавър.
- Виждаш ли го? – извиках в ухото на Тен.
Той трепна, като се извърна от разговора си с Мани и ми отговори.
– Не съм оглеждал за него.
Добре. Спокойно. Току-що пристигнахме.
Но нещата тъкмо се бяха успокоили между Миша и мен и ние се забавлявахме. Просто не исках нещо тъпо да ги развали.
Изясних всичко на момчетата в колата, като реших, че вече нямаше да навреди да им кажа истинското име на Мейсън. Миша беше казал, че нямаше да се връща в училище, а и аз отново имах истински приятели. Беше ми странно да лъжа.
- Искаш ли нещо за пиене? – попита Тен, като посочи джоба на гърдите си.
Махнах му за отказ.
- Искаш ли да танцуваме? – попита Джей Ди от другата ми страна.
Отново се огледах наоколо, като търсех Миша.
- Да – отговорих накрая. Защо не? Беше ми казал да се забавлявам.
Джей Ди ме поведе към дансинга, докато Тен и Мани седнаха на една маса. Погледнах обратно към тях, като видях Мани да се оглежда нервно наоколо, сякаш очакваше нещо да се случи. Но тогава… Тен се протегна и го сграбчи за вратовръзката, като го издърпа по-близо, така че да можеше да я затегне.
Почти се засмях. Мани изглеждаше изненадан, но си размениха поглед, а аз бях някак любопитна.
Не. Тен никога не би излизал с готик.
С Джей Ди се присъединихме към останалите на дансинга, като се движехме с музиката, докато останалите се смееха и говореха. Енергията и атмосферата бяха невероятни. Беше тъмно и претъпкано и се усещаше точно както Миша го беше описал в едно от писмата си. Почти осъзнаваш, че ти си един от многото и не се чувстваш сам.
Почти се почувствах незабележима – не на показ – и някак ми харесваше. Песента свърши и аз се отпуснах на Джей Ди, дишах тежко и се смеех. Машината за мъгла и жегата от множеството наоколо ми натежаха. Протегнах се за чантичката на китката ми и извадих инхалатора си. Огледах се колебливо. Обикновено ходех в тоалетната.
Майната му. Вдишах от инхалатора и видях Джей Ди да гледа изненадано за около секунда, но просто изглеждаше учуден, докато поемах още едно впръскване, като се опитвах да дишам.
- Добре ли си?
Кимнах и вдигнах палци.
- Добре съм.
Плъзнах инхалатора обратно в чантичката си и го оставих да се приближи. Той сложи ръце на кръста ми, докато танцувахме бавно.
- Не мога да повярвам какво виждам – каза някой.
Обърнах се и срещнах очите на Лайла и Кейтлин, които се взираха, докато всички танцуваха около нас.
Ръцете на Лайла бяха свити върху нейната секси розова рокля.
- Не знам какво да кажа, за да го опиша – промърмори тя.
Кейтлин се подсмихна зад нея и отпуснах глава напред, като се престорих, че хъркам.
- О, съжалявам – вдигнах глава и погледнах към Джей Ди. – Заспах. Какво се случи?
Той се засмя.
Честно казано, обаче, заслужавах враждебността на Лайла. Не бях добра приятелка. Но с нея, не бях сигурна, че някой можеше да бъде.
Забелязах Трей да се приближава тежко и гледах, докато залиташе върху нея, като остави ръката си да виси върху нея. Очите му бяха притворени и едва можеше да стои.
- Хей, как върви? – каза неразбираемо той и посочи между мен и Джей Ди. –Вие двамата, а? Подскачаш наоколо доста бързо, момиче. Харесва ми.
О, моля ти се. Извъртях се от него, но не и преди да видя Лайла как се опитваше да го махне от раменете си.
- Хайде де – извика той зад мен, - приятелите си споделят, Джей Ди! Ти вземи моята за едно кръгче, а аз ще взема твоята.
Трей сграбчи ръката ми, но Джей Ди го избута.
- Стой далеч от нея!
Трей се приближи отново, но аз стегнах всеки мускул в мен.
- Достатъчно!
И точно тогава, един глас иззвъня и аз спрях.
- Благодаря на всички, че ни позволихте да се намесим – каза Миша и примигнах, като осъзнах, че музиката беше спряла.
Като откъснах очи от Трей, погледнах нагоре към сцената и видях Миша да стои на микрофона. Все още носеше костюма си, но имаше китара увиснала пред него и срещнахме погледите си, докато лека усмивка танцуваше в неговите.
Пристъпих замаяно.
- Ние сме Cipher Core и тази песен е посветена на мажоретката – каза той.
Сърцето ми се качи в гърлото, като забелязах останалите от групата на сцената, същите момчета, които бях видяла на видеото в YouTube.
- Хей, това е Мейсън – измърмори Джей Ди. – Имам предвид Миша.
Барабаните отброиха, ритъмът започна и китарите се включиха, като създадоха бърза и тежка, но сантиментална мелодия. Гласът на Миша се включи бавно и натрапчиво, но бързо набра скорост.

Всичко върви, когато всички знаят
Къде да се скриеш, когато техните постижения са твоите падения?
Толкова много, толкова тежко, толкова дълго, толкова уморително,
Остави ги да ядат, докато ти рухваш.

Не се тревожи за лъскавите си малки устни,
Това,  на което имат вкус накрая ще се изгуби
Искам да ближа, докато все още има вкус на теб.

Отбележи го, каза мажоретката
Обещавам, че ще се върнем на това място.
Първо имам работа за вършене. Няма да чакаш дълго.

Не мога да я накарам да остане,
И не мога да я гледам как си тръгва.
Ще запазя огненото й сърце,
И ще го отбележа, преди да изстине.

Петдесет и седем пъти не се обадих
Петдесет и седем писма не изпратих,
Петдесет и седем шева, за да дишам отново и тогава шибано се престорих.

Петдесет и седем дни, за да не се нуждая от теб
Петдесет и седем пъти, за да се откажа от теб
Петдесет и седем стъпки далеч от теб,
Петдесет и седем нощи с нищо друго освен теб.

Очите му бяха затворени и лицето му беше толкова красиво. Всичко в мен се разпадаше, защото това беше най-перфектната песен, която някога бях чувала и исках той да продължи.
Кога я беше написал? Докато се карахме? Преди да се срещнем?
Отговорничката се качи на сцената след края на песента и поклати глава неодобрително към групата. Те се усмихнаха и оставиха инструментите си, като бързо се махнаха от там, защото можеше и да имаха разрешение да изпълнят песен, но вероятно нямаха разрешение да казват някои от думите в текста.
Засмях се, когато Дейн направи драматичен поклон и публиката го аплодира. Дори не знаех какво се случи току-що. Хората танцуваха ли? Къде бяха Трей и Лайла? Не знаех и не ми пукаше.
Миша подаде китарата си на едно от момчетата и тръгнах напред през тълпата, като го чаках да дойде при мен. Той скочи от сцената, докато другата група поемаше отново и започна да свири.
Приближи се и обви ръцете си около мен, под задника ми и ме вдигна. Засмях се, въпреки че сълзи мокреха лицето ми.
Докоснах бузата му, докато гледах надолу към него.
- Не исках да плача.
- Много от твоите думи са в този текст – каза ми той. – Заедно, наистина правим много неща добре, нали знаеш?
- Добри и лоши.
Той протегна врата си и погали устните ми.
- И ги искам всичките.
Целунах го, всички останали бяха забравени. Така че, това беше 57. Беше ми пращал части от песента през годината, но никога не я бях чувала цялата.
- Обичам те! – прошепна той. – И съм готов да си тръгна веднага щом и ти си готова, така че ме дръж в течение.
- Готова съм.
Той се усмихна и ме пусна долу.
- Да вървим да се забавляваме.
Хвана ръката ми и тръгнахме през тълпата от танцуващи, като се натъкнахме на Джей Ди, докато подминавахме масата с храната.
- Къде отивате, хора? – попита той.
Погледнах към Миша, а той сви рамене.
До Джей Ди имаше момиче, чието име не знаех. Не исках да го отдалечавам от нея или от купоните след това, но…
- Можеш ли да изчезнеш с нас за час?
Той помисли малко и остави чинията си.
- Съгласен съм.
- Помни, че си казал това – предупредих го.
Той прошепна нещо на момичето и затича след нас, докато Миша почука на масата на Тен и Мани.
- Да вървим.
Всички се събрахме в пикапа на Миша и видях сака ми на пода на пътническото място, докато се качвах.
- И така, къде отиваме? – попита Тен, докато Миша палеше мотора и излизаше от паркинга.
- В училище.
Сложих колана си и поставих чантата в скута ми, като я разкопчах.
- Защо?
Хвърлих поглед към Миша, всичко в изражението му ми казваше да продължа.
Извадих флакон с измиваща се спрей боя.
- Защото… е почти края на годината и имам да кажа още няколко неща.
Вдигнах флакона и погледнах зад мен, като видях очите на Тен почти да изхвърчат от орбитите им.
- Какво? – изстреля той.
- Ти? – Джей Ди ме погледна шокирано.
Срещнах очите на Мани и можех да видя как се въртяха колелата в главата му. Може би осъзнаваше, че аз бях тази, която беше написала посланието на шкафчето му онзи първи път:

Не си сам. Ще стане по-добре.
Ти си важен и не можеш да бъдеш заменен.
Дръж се.

Разказах им всичко. Как беше започнало и как го оправдавах, но също им казах какво още трябваше да направя тази вечер. Един последен път, който имаше значение.
И след като всички щяха да имат какво да кажат по въпроса си помислих, че можеха да искат да участват. Особено, след като Тен вече беше показал, че би желал да се включи в екшъна, а Джей Ди вече беше участвал веднъж.
- Така че, ще участвате ли? – попитах ги.
- По дяволите, да! – отговори Джей Ди.
Погледнах към Мани, който седеше мълчалив.
- Не си длъжен.
Не молех никой от тях да загази. Можеха да чакат в пикапа или можехме да ги върнем на бала веднага.
Но той кимна, като посочи флакона в ръката ми.
- Искам черно.
Добре. Зарових в чантата, раздавах флакони и им припомнях да се придържат към повърхности, които можеха лесно да бъдат почистени. Да стоят далече от екрани, постери, художествени творби и униформи, или дрехи в съблекалните.
Стигнахме до училището и паркирахме от южната страна, като се плъзнахме през портата и затичахме през паркинга, нагоре към басейна.
Подадох на Миша моя флакон и издърпах ключа си от дамската чанта.
- Имаш ключ? – попита изненадано Джей Ди. – Не мога да повярвам, че никога не са помислили да те разпитат преди.
Да, имах ключ. Често бях последната, която излизаше от басейна и това ми беше работата. Бяха ми поверили да заключвам вратата.
- Аз съм Райън Тревароу – пошегувах се. – Аз съм празноглава с мозъчни клетки, които едва ми стигат, за да дишам.
Тих кикот се разнесе из групата и отключих вратата, като подтикнах всички да влязат бързо вътре.
- Откъде знаеш, че никой няма да го види утре и да се отърве от боята преди понеделник? – попита Миша.
Беше събота вечер, така че беше възможно.
Но…
- Майсторите на покрива ще бъдат тук утре, за да поправят течовете – обясних аз. – Учителите са помолени да стоят извън сградата заради безопасността – огледах всеки един от тях. – Знаете какво да правите?
- Да.
- Абсолютно.
- Готови.
Добре тогава.
- Да вървим.


Понеделник сутрин, с Миша влязохме в училище, като гледахме напред, докато бурята се вихреше около нас.
Голяма част от мен знаеше, че не трябваше да го правим. В крайна сметка имаше много начини, чрез които можехме да се справим с проблемите си. По-добри начини да се справим с конфликтите.
Но това, което беше казал Миша беше вярно. Всички сме грозни, нали? Някои го показват, а някои го крият.
Предполагах, че просто ми беше омръзнало Трей да го крие.
И от това, че всички му позволяваха да продължава да го крие.
Направих лошо, лошо нещо.
- О, Боже мой! – измърмори момче отстрани на мен и  погледнах, като го видях да чете нещо, която бях написала в събота вечер.
- Хей, видя ли това? – въздъхна момиче, като питаше приятелката си, докато се взираха в противоположните стени.
Погледнах надолу по коридора, като видях няколко послания написани тук и там, и хората се вълнуваха, докато ги четяха.

Не трябва да си сама с мен. Сама си изпроси това.
- Трей Бъроуз
Можеш ли още да намериш пишката си, педал?
- Трей Бъроуз

Ще изчукам нея и после майка й. Само гледай.

Всеки ъгъл, зад който завиваш, всяка нощ, когато си лягаш, аз ще бъда там и ще открия точно какво съм пропускал.

Не ви отнема много време на вас, малките кучки, да станете мръсници, веднъж щом усетите вкуса му.

Трябваше да видиш влакчето, което спретнахме на това момиче миналата седмица. Момчетата се редяха на опашка за нея. Беше толкова дяволски хубаво.

Главата наведена, задника вирнат, това е начинът, по който обичаме да чукаме.

Трей, Трей и пак Трей.
Продължихме да вървим, като подминавахме цитати, които четиримата бяхме написали на стените, шкафчетата и по пода в събота вечер, после завихме надолу по коридора и видяхме дори повече.
Не всички от тях бяха от Трей, обаче. Някои от тях бяха притежание на Лайла, Кейтлин, няколко от приятелите на Трей и дори мои.
Защото, разбира се, да кажеш съжалявам беше лесно. Когато се изправиш пред срама, започваше изкуплението.


Една от тези нощи, ще те хвана на паркинга и ще разтворя тези красиви крака и ще те изчукам точно там на земята. Би ли искала това, скъпа?
- Трей Бъроуз

- Това е отвратително – каза момиче от долния клас потрепервайки.
Друго момиче извади молив и писа под послание Те всички го искат.

Не, не го искаме, написа тя.

Коридорите жужаха от движение. Бяхме се опитали да оставим посланията си в двата основни коридора главно, защото всички минаваха през тях, когато влизаха в училище.
Хората, обаче, бяха очаровани. Някои момичета изглеждаха ядосани и отвратени. Някои момчета бяха изненадани.
- Всички ученици, моля, явете се в салона – гласът на заместник директора се разнесе от високоговорителите. - Всички ученици, моля, явете се в салона.
Тен ни спря в коридора, като изглеждаше нервен, но и развеселен.
- С последният май малко прекалихме, а?
- Да – усмихнах му се сковано, но гледах как още ученици пишеха послания на стената. – Погледни ги, обаче.
Изкажи си мислите и даваш на другите разрешение да направят същото.
Обърнах се към Миша, като въздъхнах.
- Трябва да тръгваш. Няма нужда да си тук. Тя ще те задържи, ако те открие.
Откакто си беше тръгнал от конфликта с Бъроуз преди повече от седмица, не беше идвал на училище, но мислех, че беше разтревожен как всичко това щеше да ни се отрази днес и искаше да бъде тук.
Той поклати глава.
- Не ми пука.
- Е, полицията тъкмо дойде – информира ни Тен.
- Полицията? – прошепнах аз. – Не мислех, че това, което направихме беше толкова лошо.
- Не, не е заради вандализма. За Трей е. Няколко деца – момичета – са в офиса и го издават. Предполагам, че посланията са стигнали до тях.
- Тогава наистина трябва да тръгваш – казах на Миша.
Но точно тогава, директор Бъроуз се приближи към нас и сърцето ми прескочи.
- Господин Лорън? Елате с мен веднага!
Той се вгледа в нея за момент.
Но аз се намесих.
- Защо?
- Мисля, че той знае защо.
Миша се поколеба за секунса и мислех, че щеше да се бори като последния път, но не го направи. Пристъпи.
- Не, не, не… - избухнах аз. – Той не е направил нищо.
- Всичко е наред – увери ме тихо той.
Но Бъроуз ни прекъсна, като ме погледна.
- От записа виждам, че вие сте последният човек, освен чистачите, който се е отписал и е напуснал училището в петък вечерта – каза тя. – Сега, това не е необичайно, след като оставате до късно, за да преподавате уроци по плуване, но после ми хрумна, че имате ключ. И след това си спомних компанията, с която внезапно се сдобихте – тя погледна към Миша. – Вие ли взехте ключа й?
- Не! – отговорих вместо него.
- Да – каза той.
О, Боже!
 - Всичко е наред – каза отново той. – Ще се оправя.
Тя го поведе напред и вдигнах ръце, чувствах се безпомощна. Защо просто не си беше отишъл като последния път?
Не трябваше да ме защитава и знаеше, че нямаше да го оставя да поеме вината.

Какво правеше?

Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

4 коментара: