Глава 22 - Хулиган 57



Глава 22

Миша

- Седни!
Предпочитах да стоя, но предполагах, че можех да се настаня. Седнах пред бюрото й.
- След боевете и поведението ти през последните няколко седмици, звънях на телефонните номера в досието ти – каза тя, докато затваряше вратата на офиса си. – Никой от тях не работеше или бяха грешни. Искаш ли да ми кажеш какво става?
Вгледах се в нея, докато сядаше зад подреденото си малко бюро. Като разкопча сакото на костюма си, извади и отвори досие, без съмнение моето. Беше почти празно.
Но аз продължих да мълча.
- Ако имаш притеснения относно Трей, трябваше да дойдеш при мен – заповяда тя. – Не да влизаш с взлом в училището и да пишеш ужасни обвинения по стената.
Обвинения? Не бяха ли достатъчно ясни снимките, които откри в спалнята си?
- Къде е той? – попитах.
Тя се изправи.
- Изпратих доведения си син у дома за целия ден, докато се оправим с тази бъркотия.
Исках да се усмихна, но не го направих. Просто я гледах. С количеството разстроени ученици пред вратата й точно сега, предполагах, че бъркотията щеше да отнеме доста време, за да се оправи.
- Къде са родителите ти? – попита тя.
- Баща ми живее в Тъндър Бей.
- А майка ти?
- Изчезна.
Издиша и сви ръцете си на бюрото. Знаеше, че нямаше да стигне до никъде така.
Като се протегна, вдигна слушалката на телефона и го задържа до ухото си.
- Дай ми телефонния номера на баща ти.
Пръстите ми се свиха, но не се издадох. Това е.
- 742-555-3644
- Как се казва? – тя натискаше цифрите на номера. – Истинското му име!
Чух, че линията започна да звъни и сърцето ми заблъска болезнено, но останах стоически.
- Матю – отговорих равно. – Матю Леър Грейсън.
Внезапно притихна и вдигна очи към мен. Дишането й се ускори и изглеждаше така сякаш беше видяла призрак.
Спомняше си името му. Това поне беше нещо.
Гласът на баща ми се понесе от другата страна на линията.
- Ало?
И тя погледна обратно надолу, а аз я видях да преглъща буцата в гърлото си, като примигваше нервно.
- Матю?
- Джилиан?
Затвори телефона, сякаш гореше и покри устата си с ръка. Почти исках да се усмихна. Просто добавка към подигравката.
Вдигна очи, погледна в моите и изглеждаше изплашена от мен.
- Миша?
Да.
И страхотно. Спомняше си името ми. Две точки за мама.
Сега вече знаеше. Това, че бях избрал да дойда в това училище и да седя в този офис нямаше нищо общо с Трей. Всичко беше заради нея.
- Какво искаш? – попита, а въпроса прозвуча като обвинение.
Засмях се на себе си.
- Какво искам ли? – после сведох очи и прошепнах на себе си. – Какво искам?
Вдигнах брадичка и изправих глава, седях срещу нея и започнах да й държа сметка.
- Предполагам, че исках майка. Исках семейство и исках да ме видиш как свиря на китара – казах й. – Исках да те видя да ми се усмихнеш в Коледната сутрин и да ти липсвам. Да подържиш сестра ми, когато беше тъжна, самотна, или изплашена – гледах я, докато просто седеше там мълчаливо, очите й блестяха. – Исках да ни харесваш. Исках да кажеш на баща ми, че беше добър човек, който заслужаваше нещо по-добро от теб и че трябва да спре да те чака. Исках да ни кажеш да спрем да чакаме.
Стиснах челюст, ставах по-силен с всяка изминала минута. Не го правих заради мен. Приключих с това да ме нараняват и да си задавам въпроси, когато знаех, че отговора нямаше да е достатъчно добър.
- Исках да те видя – продължих аз. – Исках да те разбера. Исках да разбера защо сестра ми умря от сърдечен удар на седемнадесет години, защото взимаше наркотици, за да я  държат будна, за да учи и да бъде перфектната дъщеря, атлет и ученик, така че когато ти се върнеше да бъдеш горда с нея и да я искаш!
Изучавах лицето й, виждах кафевите очи на Ани да се взират в мен, болезнени и червени.
- Исках да разбера защо не дойде на погребението на собственото си дете – обвиних я аз. –Детето ти, което лежеше на тъмния, мокър, студен път само с часове, докато новите ти деца – бутнах снимката в рамка на бюрото й,  като я преобърнах напред,  - в новата ти къща – още една снимка в рамка, – с новия ти съпруг – последната снимка в рамка, - бяха завити в безопасност и на топло в леглата си, но не и Ани. Умирала е сама, без никога да усети ръката на майка си около себе си.
Тя се прегърби напред, срина се и покри устата си с ръце отново. Това не можеше да е изненада. Трябваше да знае, че това щеше да се случи някой ден.
Имах предвид, знаех, че не ме беше виждала откакто бях на две, но си мислех със сигурност, че щеше да ме познае. Онзи първи ден, когато я видях в столовата, имах чувството, че щеше да се обърне. Сякаш щеше да усети или някаква подобна тъпотия.
Но не го беше направила. Не и тогава, не и когато ме дръпна в офиса си за „Здрасти, как си?“… нито пък всеки път след това.
Беше ни изоставила и се беше преместила, когато Ани беше само бебе. След време бях чул, че беше ходила в колеж и беше започнала да преподава, но честно казано, едва болеше.
Можех да разбера, че е била млада – на двадесет и две с две деца – и да не споменавам безмилостното семейство, в което се беше омъжила. Но си мислех, че в крайна сметка, щеше да намери пътя си обратно към нас.
А после, когато с Ани открихме, че е само на един град разстояние, омъжена за мъж, който вече имаше син и беше създала семейство с него, и все още не беше направила и най-малкото усилие да ни потърси, се бях ядосал.
Ани беше правила всичко с надеждата, че майка ни щеше да чуе за нея или да види отбора й във вестника и щеше да дойде за нея.
- Сега… - казах , тонът ми беше спокоен и равен, - не искам никое от тези неща. Просто искам сестра си обратно – наведох се напред, като сложих лакти върху коленете си. – И искам да ми кажеш нещо преди да си тръгна. Нещо, което имам нужда да чуя. Искам да ми кажеш, че никога нямаше да ни потърсиш.
Пълните й със сълзи очи се стрелнаха към мен.
Да, можех да се убеждавам, че бях дошъл да взема фотоалбума с училищните снимки на сестра ми и изрезките от вестници, които Ани беше казала, че й е изпратила тук и които бях открил в шкафа й с досиета заедно с часовника на дядо ми, но наистина, част от мен имаше частичка надежда. Част от мен беше мислила, че можеше все още да беше добър човек и да имаше обяснение. Начин да ми кажеше защо – дори в смъртта – майката на Ани все още не искаше да дойде за нея.
- Искам да ми кажеш, че не съжаляваш, че си ни напуснала и че не си мислила за нас дори един единствен ден, откакто си тръгна – заповядах аз. – Че си била по-щастлива без нас и не ни искаш.
- Миша....
- Кажи го! – изръмжах аз. – Нека си тръгна от тук свободен от теб! Дай ми това!
Може би й бяхме липсвали, но не беше искала да обърква животите ни. Може би й бяхме липсвали, но не беше искала да обърква нейния живот. Или може би тази част от нейния живот беше разбита и приключила и не искаше да се връща назад. Може би не й пукаше.
Но знаех, че на мен не можеше да ми пука за това повече. Взирах се в нея и я чаках да каже това, което се нуждаех да чуя.
- Нямаше да търся никой от вас – прошепна тя, като гледаше бюрото си, а сълзи се стичаха надолу по лицето й. – Не можех да остана. Не можех да се върна. Не можех да бъда ваша майка.
Ударих с ръка по бюрото й и тя подскочи.
- Не ми пука за извиненията ти. Няма да те съжаля. Сега го кажи. Кажи, че си била по-щастлива без нас и че не си ни искала.
Тя отново започна да плаче, но аз чаках.
- По-щастлива съм откакто си тръгнах – изхълца тя. – Никога не мисля за теб и Ани и съм по-щастлива без вас – тя рухна, сякаш думите бяха болезнени за изричане.
Тъгата се изкачваше по гърлото ми и усетих как сълзи изпълниха очите ми. Но се изправих, изпънах гърба си и погледнах надолу към нея.
- Благодаря – отвърнах аз.
Завъртях се, отидох до вратата, но спрях, като й казах с гръб обърнат към нея:
- Когато другата ти дъщеря, Ема, стане на осемнадесет, ще й се представя – заявих аз. – Направи си услуга и не бъди задник. Подготви я преди да дойде това време.
И отворих вратата, като напуснах офиса й.
Пристъпих в празния коридор и тръгнах към входа, разстоянието между майка ми и мен растеше. С всяка стъпка се чувствах по-силен.
Няма да съжалявам, че си тръгвам, казах на себе си. Няма да мисля за теб нито един ден от сега нататък. По-щастлив съм без теб и нямам нужда от теб.
Никога няма да те потърся отново.



- Попита ли я защо си е тръгнала?
- Не – седях до стената в стаята на Ани с Райън, отпусната между краката ми.
- Не си любопитен за причините й? – притисна ме тя. – Как би оправдала това?
- Преди се чудех. Но сега… не знам – не че не ми пукаше, но… - Ако някой не ни иска, трябва и ние да спрем да го искаме. Преди си казвах това и сега го вярвам – казах й. – Не е толкова трудно да се изправиш срещу нея и да си тръгнеш. Ако искаше да обясни, имаше как да го направи. Ако можеше да го направи, щеше да го направи. Тя не ме последва. И знае как да ме намери, ако иска.
Райън галеше с ръка синия шал на Ани.
- Значи затова беше във Фалконс Уел.
- Да. Часовника беше в нея. Наследствена вещ, подарена от бащата на баща ми на двамата на тяхната сватба – казах аз, като зарових нос в косата й. – Според семейната традиция, отива при първородния син. Взела го е, когато си е тръгнала – може би, за да ядоса баща ми или, за да го заложи за пари, ако са й трябвали, – но някак накрая го е дала на Трей.
- Сигурно си я мразил за това.
- Вече я мразя – изстрелях обратно аз. – Това боли, обаче. Вече ни беше изоставила. Как можеше да открадне още едно нещо – особено нещо, което по право принадлежеше на мен?
Била е егоистична и злобна и може би, не беше същия човек сега, какъвто е била тогава, но нямаше да я чакам, както беше направила Ани. Прегърнах Райън по-силно. Това, точно тук, беше всичко. Не можех да дочакам да изживея всички дни, които щях да живея с нея. Щяхме да се забавляваме дяволски много.
Особено, откакто не трябваше да се тревожа за онзи шибаняк в училище, че ще бъде с нея за остатъка от годината. Беше получила съобщение от Тен по-рано, в което казваше, че е чул, че надзорника се беше намесил и забранил крака на Трей да стъпва на територията на училището, докато всичко не се изясни. И след като няколко ученика щяха да повдигнат обвинения за снимките и различните обиди, изглежда, че следващите няколко месеца от живота на Трей щяха да бъдат прекарани в съдебната зала.
Райън се изправи и ме издърпа, като и двамата излязохме от стаята. Бях дошъл тук, за да върна медальона на Ани и фотоалбума й. Имаше също и писма с албума в плика, които бях взел от офиса на майка ни. Ани не ми беше казвала, че й беше писала, само че й беше пращала фотоалбум с нейни снимки и неща. Тя, обаче, се беше уверила, че нямаше снимки с мен. Знаеше, че това няма да ми хареса.
Може би, не трябваше да взимам албума и писмата. Обаче след като майка ни не се появи на погребението, просто не исках да има нещо от Ани.
Но сестра ми й ги беше дала. Предполагах, това беше нейното желание - майка ни да има тези неща.
Ако си искаше плика обратно, можеше да си го вземе. Но трябваше да дойде и да помоли.
Затворих тихо вратата зад мен и влязох в стаята си, като видях Райън да седи на леглото и да чете лист хартия.
- Какво е това? – попита тя.
Погледнах надолу към белия лист.
- Писмо.
Тя го сгъна и го остави долу.
- Е, не съм го чела или нещо такова, но може и да е предложение за разговор за договор за запис – подсмихна се тя. – И има още няколко там – тя посочи към нощното шкафче. – Тези не съм ги чела също, но се чудех дали и те не са писма от хора, които са заинтересовани да сключат договор. Обзалагам се, че няколко пича с добри връзки са видели клиповете на Cipher Core в YouTube и искат да си поговорите.
Те не искаха Cipher Core. Те искаха мен, а аз не исках да изоставям групата.
Седнах до нея на леглото и я придърпах обратно, като я погъделичках.
- Единствените неща, които искам да правя са нещата, които няма да ме отделят от теб. Разбра ли?
Тя се смееше, гърчеше се и се опитваше да ме спре.
- Е, колежът не е толкова далеч! – хилеше се тя, като пляскаше ръцете ми, за да ги махне. – Аз ще замина. И погледнах във Facebook страницата на групата ти. Те имат дати за турне това лято.
- Това са просто шибани кръчми, панаири и фестивали – качих се върху нея, като я обкрачих и вдигнах ръцете й над главата.
- Но това звучи невероятно.
Изплезих език и се наведох надолу, като се опитвах да докосна носа й.
- Да не си на пет? – изписка тя, като се въртеше и се опитваше да ме измести.
Наведох се още и близнах върха на носа й. Тя потрепери и въртеше глава бързо, така че да не успея втори път.
Засмях се, като освободих ръцете й.
- Честно, не знам защо Дейн все още не се е отказал от тази тъпотия. Казах му, че няма да отида.
- Да, ще отидеш.
Слязох от нея.
- Райън, аз....
- Спри! – каза тя. – Това не е завинаги. Трябва да отидеш. Просто го последвай и виж докъде води.
Точно сега, не можеше да искам нещо по-малко. Идеята да я оставя ме правеше наистина дяволски нещастен.
- Двамата имахме връзка от разстояние седем години – продължи тя. – Мисля, че сме издържали теста на времето и разстоянието. С писмата си, ти се доближи до мен толкова, колкото никой друг не успя. Означаваш толкова много за мен. И сега, след като се срещнахме и аз те обичам – каза тя, като се качи в скута ми и уви краката си около мен – не се съмнявам в това. Трябва да отидеш.
- Тъкмо те получих.
- А аз не искам да се спираш заради мен.
Плъзнах ръце по гърба й, като се наслаждавах на топлата й нежна кожа.
- Ще имаме всичко, което искаме – каза ми тя, като се зарече. – Това е единственият начин, по който искам това с теб. Ако отидеш и не ти хареса, ела си у дома. Ако ти хареса, ще те чакам, докато приключиш.
Усещах гнева ми да се надига и не знаех как да се справя с това. Предпочитах да не го мисля изобщо днес.
Исках ли да обикалям наоколо със стар автобус под наем и да свиря някаква музика това лято? Може би. Това беше планът до февруари.
Но сега имах Райън и не можех да си представя да не я видя цял ден. Не виждах шибания смисъл да губя и минута без нея. Нямаше да съм по-щастлив, ако имах само музиката.
Но Райън беше права. Тя заминаваше за колежа и, въпреки че също можех да замина, нямаше да е в същото училище. Можех да замина с нея, но… Не можех да я следвам. И двамата имахме нужда от наши собствени кариери някой ден.
- Ако не опиташ – каза тя, - ще се чудиш по-късно дали не е трябвало. Не ми вменявай тази вина.
Леко се изсмях. Боже, удари ме в топките, защо не?
- Ако направя това, имам мое собствено условие – казах й, като я гледах в очите. – Искам да напишеш писмо.
Тя избухна в кикот.
- Писмо? Ще ти напиша повече от едно, докато те няма.
- Не до мен – поклатих глава. – До Дилайла.
Изражението й моментално замръзна. Можех да усетя, че възможността да се изправи срещу този демон я разстройваше.
- Тя напусна Фалконс Уел в шести клас. Дори не знам къде е сега.
- Сигурен съм, че е на разстояние от само едно търсене в Гугъл – което тя знаеше. Просто си търсеше извинение да не се изправи пред нея.
Тя извърна глава настрани, в опит да си спечели време, но обърнах брадичката и към мен.
- Ами, ако дори не ме помни? – попита тя. – Ами, ако не е било голяма работа за нея  и помисли, че съм идиот задето все още мисля за това?
Притворих очи.
- Имаш ли и други извинения или си приключила?
- Добре – изстреля тя като дете. – Ще го направя. Прав си.
- Добре – и аз я завъртях по гръб и я заковах долу отново. – Сега се събличай. Трябва да наваксвам за времето, в което няма да ме има.
- Какво? – заспори тя, докато издърпвах тениската й през главата. – Ще наваксваш за изгубеното време, когато се върнеш!

- Да. И това можем да направим.

Lora

Потопете се в света на книгите и станете част от нашата магия

6 коментара:

  1. Сладури.... Страхотно е как тя иска той да има кариера и да не се отказва от мечтите си заради нея. Благодаря ви❤️❤️❤️

    ОтговорИзтриване
  2. много са сладки.
    благодаря за превода и очаквам финала на историята с нетърпение

    ОтговорИзтриване
  3. Знаех си, че директорката е майка му...Иначе са много сладки и се радвам как всеки от двамата подкрепя другия и е до него за да сбъдне мечтите си.Любов, любов...

    ОтговорИзтриване
  4. Прекрасна книга, прекрасен превод....Много благодаря момичета, страхотни сте :) :) :)

    ОтговорИзтриване
  5. Последните две глави са уникални , благодаря Ви ! Досещах се, че има нещо общо с майка му , но ми е интересно защо тя постъпва така с него ?

    ОтговорИзтриване